Кладенецът на възнесението

— Запомни едно, Елънд. Келсайър беше мой учител, но аз не бях влюбена в него. Влюбих се в теб.

Елънд я гледа няколко секунди, после кимна. Вин го целуна и се сгуши до него.

— Защо? — попита той.

— Ами, първо, защото той беше много по-възрастен от мен.

Елънд се разсмя.

— Веднъж се шегуваше и с мен за възрастта ми.

— Това е различно. Ти си само с няколко години по-голям от мен. Келсайър беше направо старец.

— Вин, на трийсет и осем не може да си старец.

— Добре де, почти.

Елънд се засмя отново, но тя виждаше, че не е напълно убеден. Защо беше избрала Елънд вместо Келсайър? Все пак Кел беше мечтателят, героят, Мъглородният.

— Келсайър беше велик човек — почна тя тихо. Елънд я галеше по косата. — Но… в него имаше някои странни неща. Беше емоционален, безжалостен, понякога дори жесток. Не прощаваше. Убиваше хора без угризения само защото поддържали Последната империя или лорд Владетеля. Бих могла да го обичам като учител и приятел. Но не и като мъж. Не го обвинявам — и той като мен бе израсъл на улицата. Когато се бориш да оцелееш, ставаш силен, но и малко жесток. Напомняше ми за хората от подземния свят. Но беше много по-добър от тях — можеше да е мил и беше готов да се жертва за скаа. И въпреки това имаше невероятно твърд характер. — Тя затвори очи, наслаждаваше се на топлината на Елънд. — Докато ти, Елънд Венчър, си добър човек. Наистина добър.

— Добрите хора не стават легенди.

— Не е необходимо. — Тя отвори очи и го погледна. — Важното е, че правят каквото е нужно.

Елънд се усмихна. После се наведе и я целуна по челото. Продължиха да седят прегърнати, наслаждаваха се на топлината на слънчевите лъчи.

— Той ми спаси живота — каза по някое време Елънд.

— Кой? — попита Вин изненадано. — Келсайър?

— В деня, след като заловиха Дух и ОреСюр. В деня, в който загина. Когато Хам и войниците му се опитаха да освободят пленниците, на площада избухна битка.

— Бях там — рече Вин. — С Бриз и Докс се криехме в една уличка.

— Наистина? — попита изненадано Елънд. — Защото бях тръгнал да те търся. Помислих, че са те прибрали заедно с ОреСюр — нали тогава той играеше ролята на твой чичо. Опитах се да се добера до клетките и да те спася.

— Тръгнал си да ме търсиш? Елънд, на площада имаше бой! В името на лорд Владетеля, та там дойде инквизитор!

— Зная — рече Елънд с унесена усмивка. — Тъкмо инквизиторът се опита да ме убие. Вече беше замахнал с брадвата. И тогава… се появи Келсайър. Блъсна инквизитора и го събори на земята.

— Сигурно е станало случайно.

— Не — отвърна тихо Елънд. — Направи го заради мен, Вин. Докато се биеше с инквизитора, ме погледна и го прочетох в очите му. Винаги съм се чудил защо стана така — всички са ми разказвали, че мразел благородниците дори повече от Докс.

Вин се замисли.

— Струва ми се, че накрая започна да се променя.

— Дотолкова, че да рискува живота си, за да защити някакъв аристократ?

— Той знаеше, че те обичам — призна Вин. — Предполагам, че накрая това се е оказало по-силно от омразата му.

— Не си давах сметка… — Елънд млъкна. Вин се беше извърнала, привлечена от някакъв шум. Приближаващи се стъпки. След секунда Хам отвори и се сепна, като ги видя прегърнати.