Бебето е мое

4

Застанал под душа в съблекалнята, Кал се улови да мисли за Роузбъд, вместо за изтощителната тренировка, която приключи току-що, нито пък за факта, че рамото го болеше, глезенът му туптеше и нищо в него не се възстановяваше така бързо, както някога. Не за първи път мислеше за Роузбъд през двете седмици от рождения му ден досега, макар да не можеше да си обясни защо тя изниква в ума му и защо бе почувствал такова привличане към нея от първия момент. Знаеше единствено, че я пожела в мига, в който тя прекрачи прага на дневната му с онази голяма розова панделка около врата.

Притегателната й сила го объркваше, защото тя изобщо не бе негов тип. Въпреки че беше привлекателна с русата си коса и светлозелени очи, въобще не можеше да се мери с красавиците, с които излизаше обикновено. Кожата й беше страхотна, трябваше да й го признае, с цвят на ванилов сладолед, но бе доста висока, гърдите й — прекалено малки, и на всичкото отгоре — твърде стара.

Той наведе глава и остави водата да го облее. Може би беше заради всичките й противоречия: интелигентността в зелените очи, която бе в разрез с измишльотините, които му бе наприказвала; забавната дистанцираност в държанието й, контрастираща с непохватните й опити да го съблазни.

Бързо му бе станало ясно, че е почитателка от висшето общество, търсеща забавление за една вечер, като се преструва на проститутка, и мисълта, че е привлечен от подобна жена, никак не му хареса, така че й бе казал да си върви. Но го бе сторил някак половинчато. Вместо да бъде подразнен от лъжите й, се бе почувствал по-скоро развеселен от отчаяната й сериозност, докато му сервираше измислиците си.

Но не можеше да забрави случилото се в спалнята. Нещо не беше наред. Защо бе отказала да си свали дрехите? Даже докато го правеха, не му бе позволила да я съблече. Беше странно и толкова еротично, че той не можеше да престане да мисли за това.

Кал се намръщи, припомняйки си, че не му разреши да я накара да свърши. Това не му даваше мира. Беше добър познавач на хората и макар да разбра, че го лъже, реши, че в общи линии е безвредна. Но сега не бе чак толкова сигурен. Тя сякаш имаше някаква скрита цел, но той не си представяше каква би могла да бъде, освен да сложи отметка пред името му и да се прехвърли на следващия прочут спортист.

Докато Бонър изплакваше шампоана от косата си, Джуниър се провикна:

— Ей, Бомбардировач, Боби Том се обажда. Иска да говори с теб.

Кал уви една кърпа около кръста си и забърза към телефона. Ако беше някой друг от футболния свят — от комисаря на лигата до Джон Маден — щеше да поръча на Джуниър да им предаде, че ще им звънне по-късно. Но не и когато е Боби Том Дентън. Двамата бяха играли заедно едва през последните няколко години от кариерата на Би Ти, но това нямаше значение. Ако Дентън му поискаше дясната ръка, Бонър вероятно щеше да му я даде. Толкова много уважаваше бившия играч на „Старс“, който по негово мнение бе най-добрият уайд рисийвър в историята на НФЛ.