В събота сутринта пред входната врата на Оскар имаше три дебели вързопа рекламни брошури. Майка му помогна да ги сгъне. По три различни в комплект, общо четиристотин и осемдесет комплекта. Всеки му носеше средно четиринайсет йоре. В най-лошия случай можеше да е само една брошура, което значеше по седем йоре. В най-добрия (и същевременно най-лошия, защото предполагаше безкрайно сгъване) до пет брошури, които му носеха по двайсет и пет йоре.
Беше облагодетелстван, защото високите блокове се падаха в неговия район. Там можеше да се отърве от над сто и петдесет брошури за по-малко от час. Цялата обиколка отнемаше приблизително четири часа с връщането до вкъщи, за да вземе още. А когато всеки комплект съдържаше по пет брошури, се налагаше да се връща два пъти.
Брошурите трябваше да бъдат раздадени най-късно до вторник вечерта, но той обикновено приключваше още в събота. За да му е спокойно.
Оскар сгъваше на пода, майка му — на масата. Не беше никак забавна работа, но му харесваше хаосът, който наставаше в кухнята. Голямата неразбория малко по малко се превръщаше в ред, два, три, четири пакета старателно сгънати брошури.
Майка му пъхна в торбата поредната пачка сгънати брошури, поклати глава.
— Всъщност не ми харесва.
— Кое?
— В никакъв случай… ако някой отвори или… ти в никакъв случай…
— Разбира се. Защо ми е?
— Има толкова особняци на този свят.
— Да.
Водеха този разговор в една или друга форма почти всяка събота. В петък вечер майка му реши, че Оскар изобщо няма да излиза с брошурите тази седмица заради убиеца. Той обаче тържествено се закле да крещи като луд, ако някой понечи дори да го заговори, и майка му отстъпи.
Никога не беше се случвало някой да кани Оскар вътре. Само веднъж някакъв дядка излезе и го нахока, че му „задръства пощата с боклуци“, оттогава той не пускаше нищо у тях.
Сега дядката не подозираше, че тази седмица може да се възползва от специално подстригване с кичури за двеста крони в дамския фризьорски салон.
В единайсет и половина всички брошури бяха сгънати и той излезе. Не можеше просто да ги хвърля на боклука или нещо подобно — от фирмата се обаждаха да питат, правеха проверки на място. Бяха му го набили в главата, когато преди половин година позвъни, за да кандидатства за работата. Може би просто блъфираха, но не смееше да рискува. Освен това нямаше нищо против конкретно тази дейност. Поне първите два часа.
Тогава си играеше например на агент с тайна мисия да разпространява пропагандни листовки срещу врага, превзел страната. Търчеше от вход на вход, нащрек за вражите войници, които като нищо можеше да са предрешени като безобидни старици с кученца.
Или пък си представяше, че всяка къща е изгладняло животно, шестоуст змей, който ядеше само девственици във вид на рекламни брошури, които той пъхаше в устите му. Брошурите пищяха в ръцете му, докато ги тикаше на чудовището.
През последните два часа — както днес на втората обиколка — някак се вцепеняваше. Краката му се тътреха по пътя, а ръцете му извършваха движенията си механично.
Остави ги на земята, вземи шест комплекта под лявата мишница, отвори входната врата, първа врата, отвори пощенската кутия с лявата ръка, с дясната вземи комплекта брошури, пъхни го вътре. Втора врата… и така нататък.
Когато най-сетне стигна до техния двор и до вратата на момичето, той спря отвън и се заслуша. Чуваше се радио, доста приглушено. Само толкова. Пъхна брошурите в пощенския процеп и почака. Никой не дойде да ги вземе.
Завърши в обичайния ред пред своята врата, пъхна комплекта, отключи вратата, взе брошурите и ги хвърли в кошчето за отпадъци.
Приключи за днес. По-богат с шейсет и седем крони.
Майка му беше отишла да напазарува във Велингбю. Разполагаше с целия апартамент. Не знаеше за какво да го използва.
Отвори чекмеджето под кухненската мивка, погледна вътре. Прибори за хранене, бъркалки и термометър за фурната. В другото чекмедже — химикалки и хартия, комплект картички с рецепти за различни ястия, за които майка му беше абонирана известно време, но се отказа, понеже всички включваха доста скъпи съставки.
