Покани ме да вляза
- Автор: Линдквист Йон Айвиде
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Цветанова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Покани ме да вляза». Краткое содержание книги:
— Доста застудя.
— Да.
— Ще вземе и сняг да завали.
— Мм.
Уискито пристигна и за момент отпадна нуждата от разговор. Лаке си взе чашата и усети как погледите на тайфата прогарят гърба му. Вдигна я.
— Ами наздраве. И благодаря.
— Наздраве.
— Тук някъде ли живееш?
Онзи зарея поглед в пространството, сякаш се замисли по въпроса, който досега не беше му хрумвал. Лаке не знаеше дали поклащането на главата му беше отговор, или част от някакъв вътрешен диалог.
Той отпи още една глътка, прецени, че не отговореше ли и на следващия му въпрос, значи иска да бъде оставен на мира, не му се разговаря с никого. Тогава Лаке щеше да вземе чашата си и да се върне при останалите. Беше направил всичко, което учтивостта повелява при почерпка. Надяваше се мъжът да не отговори.
— Хм. А с какво се занимаваш?
— Аз… — непознатият сбърчи вежди, пусна нервна усмивка, после си възвърна предишния израз на лицето. — Помагам малко.
— А… И с какво?
Някакво просветление сякаш блесна зад прозрачната пелена на погледа му и очите им се срещнаха. Лаке усети леко пробождане ниско в гърба, сякаш черна мравка го бе ухапала над опашния прешлен.
Мъжът разтърка очи, измъкна няколко стотачки, остави ги на масата и стана.
— Извинявай, трябва…
— Да. Благодаря за уискито — Лаке вдигна чашата си към него, но той вече отиваше към закачалката, свали несръчно палтото си и излезе.
Лаке остана да седи с гръб към тайфата, загледан в малката купчинка банкноти. Пет стотачки. Чаша уиски струваше шейсет, а този да беше изпил пет, най-много шест.
Лаке погледна крадешком встрани. Келнерът беше зает да взема поръчката на възрастна двойка, единствените, които щяха да вечерят. На ставане от стола Лаке бързо смачка една стотачка и си я пъхна в джоба, после тръгна към обичайната им маса.
Насред път се сети, върна се, изля остатъка от чашата на мъжа в своята и я взе със себе си.
Много успешна вечер.
— Но нали ще дават „Музикотрошачките“!
— Да, ще си дойда.
— Започва след… половин час.
— Знам.
— Сега пък къде ще ходиш?
— Само ще изляза за малко.
— Добре, не си длъжен да гледаш „Музикотрошачките“. Мога и сама. Щом толкова ти е важно да излезеш.
— Ама не, ще се прибера след малко.
— Ясно. Тогава да не бързам да топля палачинките.
— Не, защо… след малко си идвам.
Оскар вътрешно се разкъсваше. „Музикотрошачките“ бяха един от телевизионните празници за него и майка му. Тя беше направила палачинки с плънка от скариди, за да хапват пред екрана. Знаеше, че я разочарова, като излиза сега, вместо да чака заедно с нея.
Само че беше гледал през прозореца, откакто се стъмни, и току-що видя как съседката от другия вход излезе и тръгна към детската площадка. Незабавно се дръпна от прозореца. За да не й хрумне, че той…
Изчака да минат пет минути, преди да се облече и да излезе. Не си взе шапка.
Не я видя на площадката, сигурно се беше сгушила на катерушката като вчера. Щорите на прозорците им бяха спуснати, но вътре в апартамента светеше. Освен в банята, черен квадрат.
Оскар седна на бордюра на пясъчника и зачака. Сякаш дебнеше животинка да изпълзи от бърлогата си. Смяташе да поседи съвсем малко. Ако момичето не се появи, ще се прибере все едно нищо не е станало.
Той извади кубчето на Рубик и се заигра, колкото да има занимание. Беше му омръзнало да се съобразява само с онова липсващо квадратче в ъгъла и размести цялото кубче, за да започне отначало.
Студеният въздух усилваше щракането, звучеше като малка машинка. С крайчеца на окото си Оскар забеляза как момичето се надигна на катерушката. Той продължи да върти, започна нова едноцветна страна. Съседката не помръдваше. Оскар усети леко безпокойство, но продължи да не й обръща внимание.
— Пак ли си тук?
Той вдигна глава, престори се на изненадан, изчака няколко секунди и попита:
— И ти ли си пак тук?
Тя не отговори нищо и Оскар продължи да върти. Пръстите му бяха сковани. Трудно различаваше цветовете в мрака, затова гласеше само бялата страна, която се виждаше най-лесно.
— Защо седиш там?
— Ти защо си там?
— За да остана малко сама.
— И аз.
— Ами прибирай се.