Звездни дневници
- Автор: Лем Станіслав
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-954-529-623-9
- Переводчик: Светлана Петрова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Звездни дневници». Краткое содержание книги:
„Звездни дневници“ на гениалния полски фантаст Станислав Лем представляват цикъл от разкази, които са толкова хомогенни, че често се определят от критиката като роман. Пътешествията на неуморимия Ийон Тихи не са номерирани в никаква последователност, защото, както обяснява авторът чрез своя герой, едни пътешествия се извършват в пространството, други във времето — винаги можеш да се върнеш назад, където още не е имало пътешествие и тогава първото би станало второ. Нито едно от произведенията на Лем не е писано толкова дълго време. Първите пътешествия от „Звездни дневници“ датират от началото на петдесетте години на миналия век, а последното излиза през 1996-а, тоест с интервал от над четиридесет години. През това време в света и на Земята всичко се е променило, единствено авторът на дневниците, неуморимият Ийон Тихи, си е останал същият. Нищо не знаем за неговия семеен живот; ако се отбива вкъщи (на Земята), то е само за да тръгне скоро пак из Вселените, ако има биография, тя е частична, при това чудесен материал за анекдоти. Когато пътешестваме с Тихи, забравяме страха, който може да буди чуждият нам Космос — прочутият космически пътешественик навсякъде се чувства у дома си, нищо не може да го извади от равновесие, а чувството за хумор, увереността в себе си и непобедимият практицизъм побеждават всички препятствия.
Единадесето пътешествие
Денят се очертаваше от лош по-лош. Откакто дадох прислужника си на ремонт, живеех сред все по-невероятна бъркотия. Нищо не можех да намеря. В колекцията от метеорити се бяха завъдили мишки и бяха нагризали най-красивия хондрит.
Докато си запарвах кафе, млякото изкипя. Онзи електрически глупак беше забутал някъде парцалите заедно с носните кърпи. Трябваше да го дам на генерален ремонт още когато започна да ми маже обувките с боя отвътре. Използувах като парцал един стар парашут, качих се горе, избърсах праха от метеоритите и заложих капана. Всички експонати съм събирал сам. Никак не е трудно: заобикаляш метеорита отзад и го хващаш в сакчето.
Изведнъж си спомних за филийките и хукнах надолу.
Естествено, бяха станали на въглен. Изхвърлих ги в мивката. Веднага се запуши. Махнах с ръка и погледнах в пощенската кутия.
Беше пълна с обичайната сутрешна поща. Две покани за участие в конгреси някъде из провинциалните дупки на мъглявината Рак, рекламни проспекти за препарат за полиране на ракети, новият брой на „Ракетен пътешественик“ — нищо интересно. Последният плик беше тъмен и дебел, с пет печата. Претеглих го на длан и го отворих.
„Тайният пълномощник по въпросите на Карелирия има удоволствието да покани г-н Ийон Тихи на заседанието, което ще се проведе на 16 т.м. в 17,30 часа в малката зала на Ламбретанума. Вход само с покани, след облъчване.
Молим за пълна дискретност.“
Нечетлив подпис, печат
и втори червен печат, по диагонал:
ВЪПРОС ОТ КОСМИЧЕСКА ВАЖНОСТ.
СЕКРЕТНО!!!
„Е, най-сетне нещо интересно!“ — помислих си. Карелирия, Карелирия… Името ми беше познато, само че откъде? Погледнах в Космическата енциклопедия. Имаше само Картулания и Керсемпилия. Ама че работа! В Алманаха също нямаше нищо под този термин. Да, това беше наистина интересно. Без съмнение секретна планета. „Това ми харесва“ — измърморих и започнах да се обличам. Часът беше едва десет, но трябваше да направя корекция за отсъствуващия прислужник. Лесно открих чорапите си в хладилника и тъкмо си рекох, че ще мога да разгадая неведомите мисловни пътища на разрегулирания електронен мозък, когато се изправих пред твърде деликатен проблем — панталоните ми ги нямаше никакви. Никъде. В гардероба висяха само сака. Търсих из цялата къща, дори ракетата претършувах. Нищо. Само установих, че този разбрицан тъпак е изпил до капка смазочното масло, скътано в мазето. Скоро трябва да го е изсмукал, защото преди една седмица броих кутиите и всички бяха пълни. Така се ядосах, че сериозно се замислих дали да не го предам за претопяване. Сутрин го мързеше да става рано и от месеци насам всяка вечер си запушваше ушите с восък. Можех да звъня на провала. Оправдаваше се с разсеяност. Заплашвах го, че ще му отвинтя ходилата, но той пет пари не даваше.
Знаеше, че ми е нужен. Разделих дома на квадрати по системата на Пинкертън и пристъпих към такова дирене, сякаш търсех игла. Най-после открих една разписка от химическото чистене. Негодникът беше дал на чистене всичките ми панталони. Но какво е станало с онези, които носех вчера? Изобщо не можах да си спомня. Така стана време за обяд. Нямаше смисъл да отварям хладилника — освен чорапите в него имаше само хартия за писма. Отчаях се. Накрая извадих от ракетата скафандъра, облякох го и отидох до най-близкия магазин. На улицата хората се оглеждаха подире ми, но аз си купих два панталона — единия сив, а другия черен, върнах се у дома все така в скафандър, преоблякох се и зъл като куче, отидох в китайския ресторант. Изядох каквото ми дадоха, поукротих гнева си с бутилка мозелско вино и един поглед към часовника ми напомни, че е пет часът. Целият ми ден пропадна.
Пред Ламбретанума нямаше нито вертолети, нито коли, нито дори ракети — нищо. „Чак дотам ли?“ — учудих се. Минах през просторната градина с гергини към главния вход. Дълго не ми отваряха. Най-накрая се отвори окото на шпионката, невидим поглед ме прецени, след което вратата се открехна само толкова, че да вляза.
— Господин Тихи — каза в джобния микрофон човекът, който ми отвори. — Заповядайте горе — обърна се той към мен. — Вратата вляво. Вече ви чакат.
Горе цареше приятен хлад. Влязох в малка зала и огледах присъствуващите. Освен двамата зад масата на президиума, които никога не бях виждал, на кадифените кресла седеше цветът на космографията. Забелязах професор Гаргараг и неговите асистенти. Кимнах на присъствуващите и седнах отзад. Единият от мъжете в президиума, висок, с побелели слепоочия, извади от чекмеджето гумено звънче и беззвучно иззвъня с него. „Просто невиждана предпазливост“ — помислих си.