Изумрудената буря

Тя отвори кабинета с ключ, който носеше около врата си. Този кабинет й бе даден като възнаграждение за успешното представяне на императрицата преди месец.

При назначението на Амилия, Модина бе почти на умиране. По това време младата императрица не бе произнесла и дума, беше опасно слаба и стоеше с безжизнено изражение, което дори трудно можеше да бъде определено като такова, тъй като не изразяваше нищо. Няколко месеца по-късно владетелката започваше да се подобрява. Бе съумяла да запомни кратка реч, но в деня на презентацията беше изоставила приготвения текст и публично изказа благодарност на Амилия.

Никой не бе по-шокиран от секретарката, ала Салдур смяташе, че точно тя е замислила всичко. Вместо да избухне, той я бе поздравил. От този ден отношението му към Амилия се промени — сякаш си бе осигурила пропуск в клуба на непочтените амбиции. В неговите очи тя не само бе в състояние да манипулира умствено нестабилната императрица, но и желаеше да го прави. Новата й титла бе резултат на повишеното му мнение — главна имперска секретарка.

Приемаше наставления от Салдур, докато Модина оставаше в мрачното уединение на лудостта си. Едно от новите й задължения бе четенето и отговарянето на кореспонденцията, адресирана до императрицата. Регентът й бе възложил това почти веднага след като разбра, че тя може да чете и пише. Получи и отговорността да определя кой може да се среща с императрицата. По принцип това беше позиция на неимоверна власт, ала в нейния случай се оказа просто фарс, защото абсолютно никой не посещаваше Модина.

Новото звание на Амилия бе грандиозно, ала кабинетът й беше малка стая със старо бюро и няколко рафта. Студена, влажна и оскъдна стая — ала нейна. Всяка сутрин бе изпълнена с гордост, когато сядаше зад бюрото. Чувство, с което Амилия не бе запозната до този момент.

— Още писма? — попита тя.

— Страхувам се, че да — отвърна Нимбус. — Къде желаете да ги оставя?

— Остави ги върху купчината. Сега разбирам защо Салдур ми възложи тази работа.

— Това е изключително престижна отговорност — увери я Нимбус. — Де факто вие сте гласът на Новата империя. Вашите думи биват взети за слова на императрицата, за гласа на полубожество.

— Значи вече съм глас божи?

Нимбус се усмихна замислено:

— В известен смисъл е така.

— Имаш откачен поглед върху нещата, Нимбус. Наистина.

Той винаги съумяваше да я ободри. Чудато шарените му дрехи и глупавата напудрена перука я караха да се усмихне дори и в най-мрачните дни. На всичкото отгоре царедворецът откриваше радост във всичко, сляп за неизбежното бедствие, което Амилия знаеше, че ги дебне на всяка крачка.

Нимбус изсипа писмата в коша до бюрото й, сетне измъкна плочка и бегло я прегледа, преди да заговори.