Пясъчните войни. Книга втора (Поздравът на чуждоземеца. Да отвърнеш на огъня. Предизвикателството прието)
- Автор: Ингрид Чарльз
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 9545857498
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Боевая фантастика
Электронная книга - «Пясъчните войни. Книга втора (Поздравът на чуждоземеца. Да отвърнеш на огъня. Предизвикателството прието)». Краткое содержание книги:
ДА ОТВЪРНЕШ НА ОГЪНЯ
ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВОТО ПРИЕТО
— Кажи на другите да се върнат — рече му тя. — Аз оставам.
Роулинс се поколеба, после отиде да помага на Ласадей, който се опитваше да поддържа ред сред пътниците. Амбър отново втренчи поглед в преградата. По челото й се търкулна една влажна капчица.
Преградата най-сетне се повдигна и зад нея нещо блесна. Изминаха няколко секунди, преди Амбър да бъде напълно сигурна.
— Джек! — извика тя и се хвърли напред.
Масивният боен костюм я погълна в обятията си, сякаш беше крехка кукла. Изведнъж подът под краката им се люшна и спасителната лодка се разтресе. Зад гърба й се чуха изплашени писъци.
— Какво става?
Джек се усмихна мрачно.
— Опитват се да ни прехванат.
— Драките?
— Не знаем кой — отвърна той. — Пък и ако ги попитаме, едва ли ще ни отговорят. Да се надяваме, че скобите ще издържат.
Амбър отново се притисна към него. Толкова се радваше, че са заедно, та напълно забрави страха си. Корпусът отново се разтресе и този път изглеждаше, че двата съда всеки миг ще се разделят. Но постепенно вибрациите утихнаха и накрая настъпи тишина. Откъм коридора на кораба се чуха гласове. Джек и Амбър бяха първите, които се върнаха обратно на борда. Отзад ги следваше развълнувана и изплашена тълпа. Докато вървяха, все така плътно притиснати един към друг, тя вдъхна от бронята му миризмата на кръв, пот и пепел и сбърчи нос.
— Ти си се бил.
— Драките ни взеха на абордаж малко след като изстреляхме спасителната лодка.
Амбър вдигна очи, видя пулсиращата веничка на челото му и осъзна, че не иска да говорят за това.
— Защо си дал заповед да ни пробудят от криогенния сън? Нали знаеш, че запасите ни са ограничени.
— Не бях сигурен, че ще успеем да се върнем за вас. А ако сте будни, имате повече шансове. В съня…
В съня, осъзна тя, щяха да изпитват същото, което бе преживял веднъж и той. Затворени в примката на безкрайно повтарящи се кошмари. Тя го тупна по рамото.
— Следващия път, когато решиш да се правиш на герой, ще вземеш и мен, разбрано?
— Няма как да стане, освен ако не си решила да постъпиш при нас. Сигурно си даваш сметка, че сме във война.
— Хм — изсумтя недоволно Амбър и понечи да отвърне нещо, но в този миг пред тях се изправи Харкнес.
— Командире, трябва да видиш какво става.
Амбър помогна на Джек да свали костюма и те оставиха Фантом да лежи на пода в коридора. Когато стигнаха на мостика, на екрана се виждаше невероятна гледка.
— Какво, по дяволите, е това?
— Нямаме представа. Току-що облъчиха Опус.
Амбър не сваляше учуден поглед от монитора, където планетата бе обхваната от ярък светлинен обръч.
— Кой го направи?
— Предполагаме, че е неизвестният кораб, но не сме сигурни. Драките все още са някъде наблизо, макар че не ги виждаме. Вероятно са от другата страна на планетата.
Джек прокара ръка през лицето си. Русата му коса бе потъмняла от пот след часовете, прекарани в костюма. Амбър се изненада от властните нотки в гласа му. „Той е човекът, който командва тук“ — помисли си тя неволно.
— Какво е положението на повърхността? — попита на глас.
— Нямаме представа. Не разполагаме с необходимите прибори. Едно е сигурно — долу вече не е останал нито един жив драк.
Джек не сваляше поглед от сияещата корона, която постепенно отслабваше. Беше виждал как се изпепелява цяла една планета, но сега картината му се струваше различна. А и не знаеше, как да я интерпретира — дали това бе масово убийство или самоубийство?
Но знаеше, че могат да направят само едно. Той потупа Харкнес по рамото.
— Да се прибираме у дома.
7.
Той дойде при нея, когато на кораба се възцари тишина. Появи се пред миниатюрната каюта, която й бяха отредили. Завари я с голи рамене, да нанася върху яркосините татуировки крема, който й бе дал един от фелдшерите. Татуировките оставаха все така ярки, но поне болката, която предизвикваха понякога, намаляваше. Амбър долови присъствието му още докато стоеше от външната страна на металната врата. Топлината му я докосна, приласка я и я заля, прогонвайки от душата й измъчващите я страхове. Тя отвори и той пристъпи вътре, огромен в масивния си боен костюм, миришещ на пот и на война… и на още нещо, което в началото не можа да определи.