Пясъчните войни. Книга втора (Поздравът на чуждоземеца. Да отвърнеш на огъня. Предизвикателството прието)
- Автор: Ингрид Чарльз
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 9545857498
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Боевая фантастика
Электронная книга - «Пясъчните войни. Книга втора (Поздравът на чуждоземеца. Да отвърнеш на огъня. Предизвикателството прието)». Краткое содержание книги:
ДА ОТВЪРНЕШ НА ОГЪНЯ
ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВОТО ПРИЕТО
„Джек.“
Той не отговори. Усети неуловимо докосване, докато съзнанието на Фантом се пресягаше към него и го опипваше, търсейки причината за мълчанието. В този миг интеркомът на костюма се пробуди.
— Командире, не е необходимо да идвате, но ще ви информирам оттук. Досега не бяхме виждали подобно нещо.
„Започва се“ — помисли си Джек. Приближи се към монитора тъкмо когато екранът му трепна и засия. Картината смрази кръвта му.
— Виждам, че ти също не го познаваш — обади се Харкнес.
— Не.
Отново Алидж:
— Този мръсник е достатъчно голям да ни погълне и дори няма да го забележи.
— С каква скорост се движи?
— Ще ни застигне, преди да успеем да се скачим.
Джек не сваляше поглед от екрана. Нито драките, нито Доминионът — поне доколкото му бе известно — разполагаха с подобни космически кораби. Но драките не бяха участвали във война от двайсет години. Кой би могъл да знае какво са измислили междувременно? Облиза нервно устни.
— Какъв е техният курс?
— Не изглежда да се опитват да ни засекат. Сигурно им се струваме прекадено жалки, за да си правят труда.
— Така е — отвърна замислено Джек, ядосан заради чувството на пълна безпомощност. — Остави интеркома отворен. Искам да ми направите точна компютърна симулация на това нещо.
— Разбрано.
Джек седна и зачака.
Измина час, преди да бъде готова компютърната симулация на кораба и множеството му оръдейни кули. След като го разгледа, облече костюма, макар още да не бе решил какво ще прави. След това се качи на мостика.
Харкнес пръв го забеляза и му кимна.
— Каква е дистанцията? — обърна се Джек към Алидж.
— Около половин час полет.
— А до срещата с лодката?
— Ами… май същото време. Но…
— Да?
— Струва ми се, че не смятат да нападат нито нас, нито лодката — Алидж се разсмя нервно. — Е, това си е само мое мнение.
— И защо смяташ така?
— Ами вече няколко пъти извършвахме дребни корекции в курса, за да се приближим до лодката. А не видях те да го правят. Ако продължим по същия курс, те просто ще прелетят недалеч от нас и ще продължат. Разликата ще е само стотина метра.
Джек почувства как целият настръхва.
— В такъв случай не ни остава друго, освен да почакаме и да видим какво ще стане.
Харкнес не сваляше поглед от монитора. Компютърът проиграваше симулация на скачването. Когато приключи успешно, той се извърна и хвърли победоносен поглед на Джек.
— Добра работа, капитане — кимна Джек. — Когато дойде време за истинското скачване, не забравяй да вземеш предвид и смущенията от преминаващия наблизо голям кораб… в случай че наистина ни пропуснат.
Харкнес премигна. После бавно кимна.
— Ще бъде направено, командире. — Сетне се извърна към екрана. — Алидж, искам отново да провериш траекторията.
Когато се събуди, Амбър почувства бодежи по цялото тяло, сякаш имаше треска. Тя стана и се огледа. На няколко крачки от нея Колин също се беше пробудил. Той се изправи, доста чевръсто за човек на неговата възраст, прекарал последните двайсет и четири часа в медитация. Бръкна в джоба си, извади един шоколад и като го счупи на две, й подаде половината.
— Какво има?
— Не зная — отвърна тя. Около тях останалите пасажери също постепенно идваха на себе си. Шоколадът бавно се топеше в устата й. Нямаха кой знае каква представа какво се случва отвън и никой не бе виновен за това. Носеха се сляпо през пространството, с надеждата някой да ги открие и прибере. Ако преди това не им свършат припасите.
Подът под краката им потрепери, сякаш се бяха сблъскали с нещо.
Колин протегна ръка да я подкрепи. Роулинс си проправяше път към тях през тълпата.
— Сержант Ласадей каза, че може да е прехващащ лъч или маневра за скачване.
— Не знае ли със сигурност? — попита Колин.
— Не. Външните камери не работят. Но е готов да се закълне, че е нещо подобно.
Ласадей се кълнеше в какво ли не, спомни си с усмивка Амбър. Сетне изведнъж усети, че й се вие свят. „Сигурно е от лошия въздух — помисли си. — Еуфория.“
— Дали не е Джек? — попита тя на глас.
— Моля се да е той — отвърна Колин. Той я пусна и в същия миг се разнесе нов шум. Удар на метал.
Звукът утихна, но вибрациите този път останаха. Денаро, въоръженият Скиталец, застана до тях. Беше си свалил патрондаша, преди да легне в криогенната капсула, но яките му ръце подсказваха, че е в състояние и така да се справя във всякакви ситуации. Колин щракна с пръсти и от другата му страна застана Джонатан. Беше почти толкова висок, колкото и младият бунтовник Денаро.