Енерган 22 (Роман за едно фантастично приключение)
- Автор: Оливер Хаим
- Язык: болгарский
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Енерган 22 (Роман за едно фантастично приключение)». Краткое содержание книги:
Създаден бе мит, никой не знаеше колко истина има в него, че преди много години, когато Мак Харис бил млад собственик на един-единствен петролен кладенец, бандити го нападнали, ранили него и подпалили съоръжението. Имало опасност от пълно унищожение на кладенеца. С риск за живота той се втурнал сред пламъците и успял с голи ръце да потуши пожара. Оттогава цялата дясна страна на лицето му представляваше една уродлива, кърваво червена смачкана маса от месо и сух пергамент, сред която просветваше стъкленото му око, а десницата му бе метална…
Днес той бе некоронованият крал на Веспучия, „съветник“ на Княза, който послушно изпълняваше всички негови желания. Мак Харис бе петролът. Мак Харис бе енергията, която се извличаше от петрола. Мак Харис бе и храната, която се синтезираше от петрола. Мак Харис бе човекът, който проваляше всички проекти за изграждането на атомни централи във Веспучия и на слънчеви батерии в пустинята. Той бе Стайфли.
Сега Едуардо Мак Харис седеше пред стъклената стена на кабинета си, откъдето се откриваше величествено-мрачна гледка към Америго Сити — едно безредно скупчване на сгради, улици, небостъргачи, мостове, кораби, заводи — всичко потънало в калния океан на Стайфли: една вагнеровска картина от „Залеза на боговете“.
Но тук дъхаше на боров въздух — най-скъпия въздух, който се доставяше в домовете и кабинетите на Ъперите.
Когато излязохме от асансьорната клетка, Мак Харис стана и с почти моряшко люлеене на тялото си пристъпи към нас. Очите му се свиха, устните му се изкривиха в противна дъга — това означаваше любезна усмивка. Той протегна десница. Стиснах я — бе твърда и покрита с черна кожена ръкавица.
— Вие сте Теодоро Искров — каза той по-скоро като констатация, отколкото като въпрос. — Интересно съвпадение. Тъкмо вчера прочетох вашия разказ. Много се забавлявах и даже, моля, не се обиждайте, се смях както отдавна не бях се смял. Имате ексцентрично въображение, болезнена чувствителност и потиснати комплекси за богатство и доминиране. Трябва да се подложите на психоанализа. Кой знае каква кал ще изгребат от вашето подсъзнание. Седнете!
Това не бе покана, а заповед и ние заехме места край нисичката маса, отрупана с бутилки и фруктиери с портокали и ябълки. Не бях виждал такива плодове от години.
— Вземете! — каза той и побутна към мен и Лино чаши и чинийки.
Когато говореше, червената кашеста буза се движеше и заприличваше на буца месо, излизаща от мелничка.
— Е, Лино, каква е тази неотложна работа, по-важна дори от спасяването на „Далия“?
Лино Батали не се докосна до плодовете и напитките. Обратно — той отстрани чашите и чиниите и сложи шейкъра на тяхно място. След което махна вестниците, с които бе завит.
— Какво значи това? — намръщи се Мак Харис. Същия въпрос ми бе задал преди малко и сам Лино Батали в редакцията.
— Мистър Мак Харис — произнесе бавно главният редактор на „Утринна заря“, — Теодоро Искров твърди, че напечатаната във вестника история за енергана е истинска.
И толкова.
Мак Харис не реагира веднага. Той плъзна погледа на стъкленото си око над шейкъра, после над мен, после навън към овъглената рафинерия, която стърчеше край реката.
Настъпи тягостна тишина. Почувствувах се задължен да добавя, разбира се, с глупашка самоувереност, очевиден признак на потиснатите ми комплекси:
— Напълно истинска, мистър Харис. Ето доказателството. — И извадих кутийката с енергана.
Той я пое със скованата си метална десница, отвори я, взе едно зрънце, стри го на прах, помириса го. И съвсем неочаквано изкрещя:
— Лидия!
На прага се показа секретарката му — една от ония стари моми, чието послушание към шефа надхвърля смиреността на пишещата машина върху нейното бюро.
— Лидия, да дойде тук Зингер! Незабавно!
Бях слушал за доктор Бруно Зингер — най-големия специалист в областта на петролите у нас, химик с международна известност, обвързал цялата си научна кариера с личната кариера на Едуардо Мак Харис и с развитието на „Албатрос“. Легендата твърдеше, че по-голям „дегустатор“ на нефт от него нямаше в целия свят, че само по миризмата и вкуса на капка нефт можел да определи от кой район на земята е извлечен, какво е неговото съдържание и каква е цената му.
Той дотича задъхан — дребен човек в бяла престилка и с очила, зад които зениците, невероятно разширени от стъклата, изразяваха онази прословута еврейска мъдра тъга.
Мак Харис не го остави да поздрави дори и тикна в ръцете му шейкъра.
— Бруно, какво е това?
Доктор Зингер помириса съдържанието на шейкъра, сипа от него в една кристална чаша за вино, дълго я въртя пред очите си срещу светлината, накрая каза: