Енерган 22 (Роман за едно фантастично приключение)
- Автор: Оливер Хаим
- Язык: болгарский
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Енерган 22 (Роман за едно фантастично приключение)». Краткое содержание книги:
Богове, какъв хапльо бях! Панчо беше прав — бях непоправим Дон Кихот.
И тъй — в девет сутринта казах на Клара да не мърда от къщи и да чака вести от стария жрец, сетне прехвърлих голяма част от зърнестия енерган в три шишенца, които пъхнах в три различни дупки в кухнята, стаята и килера, сложих в джоба кутийката с останалите двайсетина зърна и излязох.
Предстоеше ми битка, голямата битка за моето бъдеще.
Тя започна веднага. Лошо. Пред кабинета на Лино Батали ме спря секретарката:
— Шефът има седмично редакционно съвещание.
Чаках цял час. После Лино Батали изхвърча край мен, без дори да ме поздрави. Върна се към обед, очевидно раздразнен.
— Е, какво има пак? — измърмори той. — Авансът ли не ти стига? Добре, отбий се в касата…
— Не, не за това ида, Лино. Работата е много по-интересна… — И след ефектна пауза добавих: — Имам доказателства.
— Какви доказателства? — попита той разсеяно.
— Енергана.
— А?
— Енергана. Тоест — зърнестата материя, която дава високо октановото гориво. От моята повест.
Извадих кутийката с етикета на белия орел, отворих я и както бях сънувал през нощта, я тикнах под носа на Лино. Той дори не я удостои с поглед.
— Теди, драги, хубаво е, когато авторите се палят, но ти се увличаш прекалено много. Нима имаш намерение да вкараш и мен в твоята повест? Пощади ме, моля ти се, имам достатъчно главоболия напоследък. Ел Капитан ни е пратил предупредително послание…
Тогава аз, без да слушам по-нататък, отворих вратичката на зареденото с първокласни напитки барче в ъгъла на кабинета, взех един шейкър, с който Лино Батали забъркваше коктейли, напълних го с вода и го сложих върху лъскавото бюро. Лино не мърдаше, но ясно виждах как гневът се надига в него.
С подчертано безгрижен жест извадих от кутийката едно зрънце и го пуснах в шейкъра.
— Добре е да се поотдалечиш от бюрото — казах.
— Слушай, Тед! — извика несдържано той. — Престани с тази комедия! Имам работа.
И веднага млъкна: течността в шейкъра започна да съска, да изпуска леден дъх и да намирисва на свеж озон.
— Какво значи това? — попита той, този път по-внимателно.
— Виж! — Отсипах малко течност в празния пепелник и я запалих. Тя горя няколко секунди със синкав пламък.
Лино ме изгледа изпитателно. О, той не беше глупав, не! Само аз бях глупак. Той каза:
— Искаш да ме увериш, че историята с твоя материал е истинска?
— Да, Лино, истинска е, заклевам се в най-скъпото, което имам на тази земя: моите деца.
Той мълча дълго, много дълго, загледан в шейкъра, който изпълваше безупречно чистия и окислороден кабинет със свежия дъх на озон, примесен със сладникавия аромат на неизвестно летливо вещество. После, без да каже дума повече, вдигна слушалката на синия телефон, който го свързваше директно с определени лица, и завъртя шайбата:
— Мистър Мак Харис?… Тук Лино Батали. Налага се да ви видя веднага, неотложно, по изключително важна работа… Не, не по повод предупреждението на Ел Капитан, далеч по-важна… Заедно с моя сътрудник Теодоро Искров… Да, същия… Не, нищо общо няма и с „Далия“. Тръгваме веднага!
Остави слушалката, загърна с вестници пълния шейкър, внимателно го вдигна с две ръце и излезе. Последвах го.
Долу ни чакаше кола.
10. Едуардо Мак Харис, президент на „Албатрос“
Спряхме пред административната сграда на „Албатрос“, същата, край която преди няколко дни Командора бе разположил своя команден пункт и разпределяше арестуваните на живи и мъртви. Бе сто и десет етажен гигант от алуминий и стъкло — символ на мощта на най-голямата петролна компания в страната, една от първите в света. Недалеч беше опожарената рафинерия.
Бързо пресякохме мраморния хол, пъхнахме се в луксозен, тапициран с кожа асансьор и полетяхме нагоре. Озовахме се право в кабинета на самия мистър Едуардо Мак Харис, господаря на „Албатрос“.
Познавах го, естествено. Бях го срещал на времето два-три пъти, бях взимал интервюта от него. Сега ми се стори по-мрачен и някак си по-недостъпен. И далеч по-грозен. Затова навярно напоследък не го показваха нито по телевизията, нито в кинохрониките. Но той не се срамуваше от своя недъг — за него той беше, подобно на сто и десетте етажа на небостъргача, символ на несъкрушимата му воля да владее и властвува, белег от битката на един „селф мейд мен“4.
4
Човек, издигнал се със собствени сили — англ.