Играч първи, приготви се
- Автор: Клайн Эрнест
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Играч първи, приготви се». Краткое содержание книги:
— Започва поредният ден, изпълнен със знания — каза Аех и стана.
— Да му се не види! — рече Ай-р0к. — До скоро, женчовци. — Той отново ми показа среден пръст, а после аватарът му изчезна от чатрума. Останалите ловци започнаха да напускат, докато не останахме само двамата с Аех.
— Сериозно, защо позволяваш на този идиот да идва тук?
— Защото обичам да го побеждавам на видеоигри. А и невежеството му ми дава надежда.
— Защо?
— Защото, ако повечето от останалите ловци са невежи колкото Ай-р0к, а има много такива, повярвай ми, Зи, това означава, че с теб наистина имаме шанс да спечелим състезанието.
Свих рамене.
— Интересна гледна точка.
— Искаш ли да се видим след училище? Около седем часа? Трябва да свърша някои неща. Но после ще гледам анимации от списъка със задължителни филми. Какво ще кажеш заВолтронмаратон?
— Жестоко! Ще дойда.
Излязохме едновременно точно когато иззвъня последният звънец.
□□□4
Очите на аватара ми се отвориха и се озовах обратно в класната стая. Чиновете около мен вече бяха пълни, а учителят ни, господин Авенович, тъкмо се материализираше пред нас. Аватарът му изглеждаше като едър брадат преподавател в колеж. Имаше заразителна усмивка, очила с телени рамки и сако от туид с кръпки на лактите. Когато говореше, винаги звучеше така, сякаш четеше откъс от книга на Дикенс. Харесвах го. Той беше добър учител.
Естествено, не знаехме кой всъщност беше господни Авенович, нито къде живееше. Не знаехме истинското му име и дали наистина беше мъж. Съвсем спокойно в истинския свят можеше да е дребна ескимоска от Аляска, която бе избрала този външен вид и глас, за да възприемат учениците по-добре уроците ѝ. Но незнайно защо подозирах, че аватарът на господин Авенович изглеждаше и говореше точно както и човека, който го управляваше.
Всичките ми учители бяха страхотни. За разлика от колетите си в реалния свят, повечето от преподавателите в онлайн училищата на ОАЗИС изглежда искрено обичаха работата си. Вероятно защото не се налагаше да пилеят половината от времето си като бавачки и възпитатели. Софтуерът на ОАЗИС се грижеше учениците да пазят тишина и да седят по местата си. На учителите им оставаше само да преподават.
Освен това за онлайн учителите беше много по-лесно да задържат вниманието на учениците, защото в ОАЗИС класните стаи бяха като холограми. Учителите можеха да водят учениците си на виртуални обиколки, без изобщо да излизат от училище.
Тази сутрин в часа по Световна история господин Авенович зареди програма за симулация, чрез която класът ни видя как археолозите откриват гробницата на Тутанкамон в Египет през 1923 г. (Предишния ден посетихме същото място, само че през 1334 г. пр. Хр. и видяхме империята на Тутанкамон в разцвета ѝ.)
През следващия час, биология, пътувахме през човешкото сърце и наблюдавахме отвътре как то изпомпва кръвта, също като в онзи стар филм —Фантастично пътешествие.
В часа по изобразително изкуство обиколихме Лувъра, а аватарите ни носеха смешни баретки.
В часа по астрономия посетихме двете луни на Юпитер. Стояхме на вулканичната повърхност на Йо, докато учителката ни обясняваше как се е формирала луната. През това време зад нея сияеше Юпитер, която изпълваше небето, а Голямото червено петно се въртеше бавно над лявото ѝ рамо. След това учителката само щракна с пръсти и се озовахме на Европа, където обсъдихме възможностите под ледената покривка на луната да съществува живот.
Прекарах обедната почивка седнал на една от зелените поляни около училището, гледайки виртуалната природа, докато дъвчех протеинов десерт в убежището си с визьор на главата. Беше доста по-приятно, отколкото да зяпам обстановката в микробуса. Бях в дванайсети клас, затова имах право да напускам планетата в обедната почивка, но нямах необходимите пари, за да ходя насам-натам.
Достъпът до ОАЗИС беше безплатен, но пътуването из него не беше. През повечето време дори нямах достатъчно кредити, за да се телепортирам извън Лудус и после да се върна обратно. Всеки ден след часовете учениците, които имаха с какво да се занимават в реалния свят, излизаха от ОАЗИС и изчезваха. Всички останали се отправяха към други планети. Много деца имаха собствени междупланетни превозни средства. Училищните паркинги по целия Лудус бяха пълни с летящи чинии, TIE изтребители, вайпъри отBattlestar Galacticaи други космически кораби с дизайн, заимстван от всички научнофантастични филми и телевизионни сериали, за които се сещате. Всеки следобед стоях на моравата пред училището и гледах със завист как корабите се издигаха в небето и потегляха да изследват безбройните възможности, предоставяни от симулацията. Децата, които нямаха космически кораби, се возеха с приятели или отиваха до най-близкия транспортен терминал и се отправяха към клубове, игрални зони или рокконцерти на други планети. Но не и аз. Аз не ходех никъде. Бях хванат в капан на Лудус — най-скучната планета в цялата ОАЗИС.