Вестителят на бурята
- Автор: Форд Ричард
- Серия: Стийлхейвън #1
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Даракчиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вестителят на бурята». Краткое содержание книги:
— Преча ли на дрямката ти? — попита магистрата.
Уейлиън внезапно осъзна, че се е втренчил в дървеното си писалище и е спрял да слуша. Тя се взираше в него, бялата ѝ коса беше опъната назад, а сините ѝ очи излъчваха презрение.
— Не, магистра — отвърна Уейлиън и преглътна с мъка.
Страхуваше се от нея — повече от всеки друг в краткия си живот. Тя беше негов ментор, преподавател, но най-вече господар. Гелредида… Червената вещица, както я наричаха другите чираци, макар Уейлиън да се обръщаше към нея единствено с „магистра“. Тя беше висока, с изпъната стойка, но чертите ѝ издаваха възраст и опит, далеч надвишаващи живота на смъртните. Уейлиън често се чудеше дали използва магия, за да се поддържа млада. Вероятно ли беше да е вековечна?
Но не би посмял да пита.
Тя беше много уважавана и всички в Кулата се бояха от нея, дори другите магистри се отнасяха с благоговение. Какъв проклет късмет — да учи при най-страховития учител.
Страхът му се подклаждаше не само от строгостта и репутацията ѝ. Тя излъчваше власт и самоувереност, сякаш можеше да изтръгне живота от всеки — макар да не беше демонстрирала подобни способности. Всъщност, откакто пристигна в Стийлхейвън, Уейлиън беше видял да се извършват само незначителни призовавания. Скоро разбра, че магията е мощно оръжие и не бива да се използва с лека ръка. Употребата ѝ си имаше цена и всеки магистър я плащаше по един или друг начин. Пример за това бяха някои от по-възрастните магьосници, които бродеха из коридорите на Кулата, като бръщолевеха неразбираемо, а други бяха изгърбени, беззъби и ужасно изплашени — телата им бяха изсъхнали или осакатени — от каква точно магия, Уейлиън не смееше и да си представи.
— Не ми се ще да мисля, че си говоря сама — тя грабна парче тебешир с изящната си ръка и направи жест към дъската. — Е, само за моя информация, би ли ми припомнил кой е основният принцип при призоваването на стихиите.
Уейлиън изпадна в паника. Погледна към дъската за миг с надеждата, че ще намери отговор в неразгадаемите драсканици — но те си останаха такива, неразгадаеми.
Призоваване на стихии — това беше от трудните.
Или не беше? Не беше ли единственото, което знаеше?
Призоваването си беше призоваване — това бе ясно, — но дали призоваване на стихийните създания като огромните демони на огъня, или самата стихия, например мълния или пък приливна вълна?
Нямаше представа.
Помисли си дали да не блъфира, като измисли нещо убедително, но знаеше, че е глупаво. Гелредида нямаше да се хване и не търпеше никакви увъртания. Тя искаше отговор, както беше написан в прашните томове, изречен ясно и уверено. Грешният отговор бе равносилен на никакъв отговор.
Уейлиън сви рамене, опита да ги свие като куражлия, като човек, който демонстрира храброст и самоувереност. Знаеше обаче, че изглежда просто жалък.
— Каква изненада — рече магистрата, явно наистина не беше изненадана от невежеството му. Е, сигурно вече свикваше. — Само в случай, че решиш да си спомниш следващия път, ще ти кажа, че основният принцип е хармонията. Целият живот, в най-дълбоките му устои, е изграден от същите тези стихии. Елементите при призоваването на стихиите не определят резултатите; резултатите зависят от решението на магистъра. Съставките само осигуряват формата за конкретната цел. Разбираш ли?
Уейлиън кимна.
— Малко се съмнявам — каза магистрата. — Но в общи линии това означава, че ако използваш вода, при достатъчно практика можеш да призовеш и да подчиниш на волята си стихията на огъня. Защо ли си правя труд да ти обяснявам?
Тя затвори очи. Уейлиън не знаеше дали се опитва да потисне гнева, или показва безсилие. Така или иначе го изнерви.
— Отсега нататък, мой несхватливи ученико, ще те наричаме Пултра. Предполагам, вече си запознат с нашите порядки, Пултра?
Той кимна унило.
Беше доста добре запознат с „порядките“. Магистрата избираше прозвище, обидно, унизително или просто неприятно име от чужд език или рядък диалект. Докато не откриеше произхода или значението му, Уейлиън щеше да бъде наричан така. Това само по себе си не беше чак толкова лошо, но докато не разгадаеше малката загадка на своята повелителка, той щеше да получава безброй слугински задължения, като да изхвърля помията след хранене и да чисти всяка дъска в аудиториите.
— Отлично, Пултра. Мисля, че сега си имаш работа за вършене.
— Да, магистра — отвърна Уейлиън и затвори книгата пред себе си. Прибра я заедно с перото, мастилницата и няколко пергамента в износената си кожена чанта и тръгна покрай празните писалища към вратата. Не посмя да извърне очи към магистрата, не искаше да среща изпепеляващия ѝ поглед.