Обвинена в убийство

Зърна я в далечината — самотна фигура, облечена в бяло и застанала до голямата бяла къща на фона на синьото утринно небе. И тя, и къщата бяха осветени от лъчите на изгряващото слънце и сякаш сами излъчваха светлина.

На пясъчния плаж имаше неголяма изкуствена дюна — явно ландшафтният архитект бе проектирал преграда срещу морските вълни. Предната част на къщата беше надвиснала над тази дюна, а задната се издигаше върху високи бетонни колони. Но това не беше някакво плажно бунгало, което се даваше под наем на туристи или студенти през ваканцията. Беше разкошна четириетажна вила за милиони долари, с огромна тераса на втория етаж, от която по стълби се слизаше на плажа. Между металните заграждения, поставени около нея, бяха опънати жълти полицейски ленти. Скот спря да тича и пристъпи към нея. Тя усети присъствието му и се извърна. Лицето й бе мокро от сълзи.

— Сънувах, че е бил на турнир и се е върнал.

Тя зарови лице в голите му гърди. Крехкото й тяло се разтърсваше от хлипове. Каквото и да му бе причинила, двамата имаха дете. Бракът може да се разпадне, но тази връзка остава. И сега Скот прегръщаше именно тази жена — майката на детето му, а не онази, която някога го бе напуснала заради друг. Остави я да се наплаче и когато тя се поуспокои, попита:

— Ребека, какво всъщност се случи онази нощ?

— Събудих се и го открих мъртъв.

— А преди това?

Тя избърса лицето си с длани.

— Вечеряхме в „Гайдо“.

— По кое време?

— Около седем.

— Пихте ли алкохол?

— Да, и двамата.

— Бяхте ли пияни?

— Имахме повод за празнуване.

— Какъв?

Тя се поколеба и извърна глава встрани.

— Трей ми предложи брак.

— След две години?

Ребека вдигна рамене.

— А ти какво му каза?

— Казах му: „да“.

Дори след две години раздяла думите й го жегнаха.

— Кой друг беше там?

— Разни местни и… Рикардо, келнерът, който обикновено ни обслужва.

— Карахте ли се?

— С Рикардо ли?

— С Трей.

— Не. Бяхме щастливи. Вечерта беше празнична.

— Рикардо чу ли Трей да ти прави предложение?