Смъртни белези

Цели десет минути я закопчавах с изтръпналите си от обезболяващата отвара пръсти. А на път към трапезарията се подпирах по стените с една ръка. Всичко се люлееше и въртеше пред очите ми. В другата ръка носех обувките си — щях да ги обуя точно преди да вляза в стаята, за да не се подхлъзна по излъскания дървен под.

Сенките плъзнаха надолу по голите ми ръце, от рамото към китката, и се заувиваха около пръстите ми, струпвайки се под ноктите. По пътя си оставяха пареща болка, притъпена от опиата, но не и напълно заличена. Поклатих глава на стража, стоящ пред вратите на трапезарията, за да не бърза да ги отваря, и нахлузих обувките си.

— Добре, готова съм — дадох му знак и той отвори вратите с две ръце.

Трапезарията беше огромна, но топла, осветена от фенерите по дългата маса и камината на стената в дъното. Ризек стоеше окъпан в жълто сияние, с питие в ръка и Има Зецивис от дясната му страна. Има беше омъжена за близък приятел на майка ми, Узул Зецивис. Макар и относително млада, във всеки случай по-млада от Узул, косата ѝ беше снежнобяла, а очите ѝ — плашещо сини. Винаги беше усмихната.

Знаех имената на всички останали в залата: Вас, разбира се, стоеше от лявата страна на брат ми. Братовчед му, Сузао Кузар, се смееше пресилено на нещо, което Ризек беше казал; братовчед ни, Вакрез, обучаващ войниците, и съпругът му, Малан, който тъкмо пресушаваше чашата си на една глътка; Узул и порасналата дъщеря на Узул и Има — Лети, с дългата ѝ, впечатляваща плитка; и накрая Зег Радикс, когото за последно видях на погребението на брат му Калмев. Погребението на мъжа, убит от Акос Кересет.

— А, ето я и нея — възкликна Ризек, махайки към мен. — Сигурно помните сестра ми, Сайра.

— Облечена в роклята на майка си — отбеляза Има. — Колко трогателно.

— Брат ми настоя да се облека хубаво — отвърнах, стараейки се да произнасям правилно думите, въпреки че не чувствах устните си. — А никой не познаваше изкуството на хубавото обличане по-добре от майка ни.

Очите на Ризек просветнаха от злоба. Той вдигна чаша.

— Да пием за Илира Ноавек — каза той. — Нека потокът начертае звезден път пред нея.

Всички останали вдигнаха чашите си и отпиха. Аз отказах питието, предложено ми от един мълчалив прислужник — гърлото ми беше твърде стегнато, за да го преглътна. Тостът на Ризек повтаряше думите на свещеника от погребението на майка ни. Очевидно искаше да ми напомни за него.

— Ела, малка Сайра, нека те огледам — каза Има Зецивис. — Май вече не си толкова малка. На колко сезона си?

— Странствала съм десет пъти — отговорих, използвайки традиционното ни мерило за време, което отчиташе какво съм преживяла, вместо от колко дълго съществувам на света. После поясних: — Но започнах от по-рано. След няколко дни ще навърша шестнайсет сезона.

— О, колко е хубаво да си млад и да мислиш в дни! — засмя се Има. — Значи още си дете, независимо от ръста си.

Има беше много веща в деликатните обиди. „Дете“ несъмнено се нареждаше сред най-скромните. Пристъпих в светлината от огъня с лека усмивка.