Диамантената колесница
- Автор: Акунин Борис Чхартишвили
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Райчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Диамантената колесница». Краткое содержание книги:
Но дори Фандорин не може да предположи кой е противникът му — и как преследването ще го върне назад в годините, към времето, когато като млад дипломат се озовава В Япония.
Там, в страната на изгряващото слънце, младият Фандорин опознава един нов, непознат, но странно привлекателен свят. Япония става сцена на драматичния му сблъсък с мистериозната общност на нинджите, с амбициите и кроежите на японски аристократи, и на неговата съдбовна любов със загадъчната красавица О-Юми; любов, която бележи живота му и трагичната развръзка на едно дълго разследване.
И той действително видя черния човек без лице, но не там, където го бе очаквал. Озъртайки се навсякъде, титулярният съветник вдигна очи нагоре — и примря. На тавана право над главата му лежеше (да-да, въпреки всички закони на физиката именно лежеше!) нинджа, разкекерчен като паяк. Две блестящи очи се бяха вторачили право във вицеконсула.
Ераст Петрович изхвърли ръката си с револвера нагоре, но куршумът се заби в дъските — с невъобразимо бързо движение шиноби успя да се вкопчи в цевта и да я отклони встрани. Ръката на човека-паяк стискаше като менгеме.
Внезапно подът под краката на Фандорин пропадна и титулярният съветник, затворил очи, полетя надолу. Херщалът остана в ръката на нинджата.
Ераст Петрович падна на меко, май бяха възглавници. Отвори очи, очаквайки да се озове в тъмнина, но в мазето светеше лампа.
Срещу зашеметения от падането Фандорин бе седнало с подгънати крака мършаво старче и пушеше дълга лула с миниатюрна чашка в края.
Той изпусна синкаво облаче и каза:
— I wait and you come115.
Присвитите му очички се отвориха, светнаха с неистов пламък като два разжарени въглена.
Смъртта на врага
За разлика от стаите, които Фандорин бе видял на горния етаж, мазето изглеждаше обитаемо и дори някак уютно. По пода наистина имаше нахвърляни възглавници, върху лакирана масичка димеше чаша чай, а зад гърба на страшния старец висеше картина — портрет на воин с рога на шлема, в ръцете си той държеше лък, в зъбите стискаше стрела, горящите му очи бяха заплашително устремени към небето.
Ераст Петрович си спомни Легендата как великият Момоти Тамба бе застрелял фалшивата луна, но в момента не му беше до древни предания.
Нямаше смисъл да се хвърля срещу врага — Фандорин много добре помнеше предишните си две схватки с джонина, завършили по най-унизителен начин. Когато противникът е стократно по-силен, на човек с достойнство му остава само едно оръжие — самообладанието.
— Защо отвлече О-Юми? — попита Ераст Петрович с усилие лицето му да има равнодушен вид (не беше никак лесно след току-що претърпяното разтърсване).
Намести се криво-ляво на пода, потърка ударения си юмрук. Люкът, в който бе пропаднал, вече беше затворен, над главата му жълтееше дъсчен таван.
— Не съм я отвличал — спокойно отвърна старецът на своя неправилен, но съвсем разбираем английски.
— Лъжеш!
Тамба не се обиди, не се разсърди, само притвори сънливо очи.
— Лъжата е моят занаят, но сега казвам истината.
Нищо не се получи с равнодушието — обзет от внезапен пристъп на сляпа ярост, Ераст Петрович скочи напред, сграбчи тънкия врат на старчето и го заразтърсва, напълно забравил, че джонинът може да го парализира само с един пръст.
— Къде си скрил О-Юми? Къде е тя?
Тамба не оказваше съпротива, главата му се клатеше върху хилавите рамене.
— Тук. Тука е — чу Фандорин и дръпна ръцете си.
— Къде „тук“?
— У дома. Мидори те очаква.
— Каква Мидори? — напрегнато сбърчи чело титулярният съветник. — Къде е моята Юми?
Старецът невъзмутимо погледна в лулата, видя, че тютюнът се е изсипал, и я напълни с нова стиска. Запали я, раздувайки бузи, и чак тогава каза:
— Мидори е истинското й име. Тя е моя дъщеря. И не съм я отвличал. Такава като нея никой не може да отвлече…
— А? — това бе всичко, което успя да произнесе смаяният Фандорин.
— Тя решава всичко сама. Има отвратителен характер. Аз съм мекушав баща, тя ме върти на малкия си пръст. Истинският Тамба би убил такава дъщеря.
— В какъв смисъл „истинският Тамба“? — вицеконсулът отчаяно търкаше чело, мъчейки се да си събере мислите. — А ти кой си?
— Аз съм неговият следовник от единайсето коляно — джонинът посочи с лулата портрета на воина с рогатия шлем. — Аз съм обикновен, слаб човек, не съм като моя велик предшественик.
— По дяволите г-генеалогията! — възкликна Ераст Петрович — Къде е моята Юми?
— Мидори — поправи го отново Единайсетият Тамба. — Тя правилно те обрисува: ти си полузрящ, късокрил, недозрял. Погледът ти е остър, но не прониква надалеч. Полетът ти е стремителен, но не винаги точен. Умът ти е остър, но не задълбочен. Но под лявата ти скула виждам сянката кагебикари, тя свидетелства, че ти си още в самото начало на своя Път и можеш да се промениш към по-добро.
115
Чаках и ти дойде (развален англ.). — Б.а.