Диамантената колесница
- Автор: Акунин Борис Чхартишвили
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Райчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Диамантената колесница». Краткое содержание книги:
Но дори Фандорин не може да предположи кой е противникът му — и как преследването ще го върне назад в годините, към времето, когато като млад дипломат се озовава В Япония.
Там, в страната на изгряващото слънце, младият Фандорин опознава един нов, непознат, но странно привлекателен свят. Япония става сцена на драматичния му сблъсък с мистериозната общност на нинджите, с амбициите и кроежите на японски аристократи, и на неговата съдбовна любов със загадъчната красавица О-Юми; любов, която бележи живота му и трагичната развръзка на едно дълго разследване.
— Къде е тя? — скочи на крака Фандорин, комуто омръзна да слуша тия глупости.
Скочи и удари главата си в тавана — беше доста нисък за неговия ръст.
Под черепа му изкънтя, в очите му избухнаха звезди, но старецът, нарекъл се баща на О-Юми, нито за миг не спря да говори:
— Ако бях забелязал навреме в краищата на челото ти бучките инуока, нямаше да ти пусна пепелянката. Такива като теб змиите не ги закачат, нито кучетата ги хапят, нито осите ги жилят. Теб те обичат и вещите, и животните. Ти си човек от много рядка порода. Затова изпратих при теб дъщеря си.
Ераст Петрович вече не го прекъсваше. О-Юми бе споменавала, че баща й бил ненадминат майстор на нинсо! Нима думите му са истина?
— Мидори се вгледа в теб и потвърди: да, ти си особен. Жалко е да се убива такъв човек. При правилна употреба ти можеш да донесеш много полза.
— Къде е тя? — попита безсилно Фандорин. — Трябва да я видя.
Тогава Тамба посегна към стената, натисна нещо и тя се отмести.
В съседната стая, ярко осветена от книжни фенери, седеше О-Юми — облечена с бяло-червено кимоно, с висока фризура. Съвсем неподвижна, със застинало лице, тя приличаше на прекрасна кукла. Не повече от пет крачки я деляха от Фандорин.
Той се втурна към нея, но О-Юми не помръдна и вицеконсулът не посмя да я прегърне.
„Упоена е!“ — помисли той, но погледът й бе съвсем ясен и спокоен. Отчуждена и неразбираема, О-Юми седеше пред Ераст Петрович на една ръка разстояние, но тая дистанция изглеждаше непреодолима. Друга бе жената, която той обичаше, а сега се оказваше, че тя просто не е съществувала…
— Какво?… Как може?… Защо?… — ломотеше несвързано клетият Фандорин. — Ти си нинджа?
— Най-добрата в целия клан Момоти — с гордост съобщи Тамба. — Тя умее почти всичко онова, което умея аз. Но освен това владее и други изкуства, които за мен са недостъпни.
— Знам — усмихна се горчиво титулярният съветник. — Джоджуцу, например. Изпратил си я в публичен дом да овладява тая премъдрост.
— Да. Изпратих я в Йокохама да учи. Тук, в планините, никой не би я научил как да бъде жена. Освен това Мидори трябваше да изучи чуждестранните варвари, защото те са необходими на Япония.
— И мен ли ти заръча да изучиш? — попита каменната жена Ераст Петрович.
Но отговори Тамба.
— Да. Ще ти разкажа как стана всичко. Бях получил поръчка да пазя самураите, които преследваха министър Окубо. Моите хора можеха много лесно да го убият сами, но се искаше да го направят сацумците. Тогава убийството би имало ясен за всички смисъл и никой не би заподозрял поръчителя.
— Дон Цурумаки?
— Да. Кланът Момоти от няколко години изпълнява негови поръчки. Сериозен човек, в плащането е изряден. Когато човек на поръчителя ни съобщи, че в игралния дом „Ракуен“ седи стар чужденец и разказва на всички за групата на сухоръкия Икемура, се наложи да затворим бъбривата му уста. Свършихме работата чисто, но се появи ти, много несвоевременно, затова Икемура и хората му трябваше да се крият. А аз научих, че си взел за слуга човека, който ме е видял и би могъл да ме разпознае.
— Откъде го научи? — попита Фандорин и за първи път, откакто преградата се бе отместила, се обърна към джонина.
— От поръчителя. А той получаваше сведения от полицейския началник Суга.
„Който пък получаваше рапорти от изпълнителния Асагава“, додаде мислено титулярният съветник. Събитията, които бяха изглеждали до тоя миг загадъчни, дори необясними, се подреждаха в логическа верига и процесът толкова го завладя, че вицеконсулът дори забрави за момент за разбитото си сърце.
— Трябваше да убия твоя слуга. Всичко щеше да мине добре — ухапването на мамуши щеше да ме отърве от свидетеля. Но отново изникна ти. Отначало малко оставаше да направя грешка, едва не те убих. Но змията излезе по-умна. Тя не пожела да те ухапе. Естествено, можех лесно да те умъртвя и сам, но странното поведение на мамуши ме накара да се вгледам в теб по-внимателно. Видях, че си необичаен човек и че ще е жалко да те убивам. Освен това смъртта на чуждестранен дипломат би вдигнала много шум. Ти ме видя и това беше лошо, но ти нямаше да можеш да ме откриеш. Така прецених — старецът допуши лулата си и я изтръска. — И отново сбърках, което ми се случва много, много рядко. Поръчителят ми съобщи, че съм оставил следа. Нечувана следа — отпечатък от пръст, при това на две места. Излезе, че европейската наука може да открие човек дори по такава дреболия. Интересна работа! Поръчах на един от моите генини да научи повече за отпечатъците от пръсти. Друг генин проникна в полицейския участък и унищожи уликите. Той беше добър шиноби, син на мой братовчед. Не можа да се измъкне от преследването, но умря като истински нинджа и не остави лицето си на враговете.