Диамантената колесница
- Автор: Акунин Борис Чхартишвили
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Райчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Диамантената колесница». Краткое содержание книги:
Но дори Фандорин не може да предположи кой е противникът му — и как преследването ще го върне назад в годините, към времето, когато като млад дипломат се озовава В Япония.
Там, в страната на изгряващото слънце, младият Фандорин опознава един нов, непознат, но странно привлекателен свят. Япония става сцена на драматичния му сблъсък с мистериозната общност на нинджите, с амбициите и кроежите на японски аристократи, и на неговата съдбовна любов със загадъчната красавица О-Юми; любов, която бележи живота му и трагичната развръзка на едно дълго разследване.
Камада дълго и на драго сърце разказвайте колко са прости селяните. Японците имали пословица: „Семейството остава богато или бедно не повече от три поколения“, и това е истина — животът в града е така устроен, че богаташите в трето поколение се израждат, а бедняците пробиват нагоре, такъв е законът на справедливия Бог. Но в селата живеят тъпанари, които вече хиляда години не могат да се измъкнат от нищетата. Когато родителите одъртеят и не са способни да работят, собствените им деца отнасят старците в планината и ги оставят там да пукнат, за да не хабят храната. Селяците не желаят да се учат на нови неща, не искат да служат в армията. Как ще се строи нова Япония с подобна измет — не е ясно. Но щом с градежа се е захванал Цурумаки-доно, ще я построим, къде ще ходим.
В крайна сметка титулярният съветник се измори да дешифрира приказките на събеседника си и реши да си ляга. Изми зъбите си с паста „Диамант“, изкъпа се в походната вана — много удобна, само дето водата миришеше много на гума. Междувременно Маса разтвори походното легло, закри го със зелената мрежа и издувайки бясно бузи, наду възглавницата.
„Утре“, рече си Фандорин и заспа.
Последните пет ри бяха едва ли не по-тежки от вчерашните единайсет. Пътят веднага тръгна по нагорнище, заизвива се сред хълмовете, които се издигаха все по-нагоре към небето. На Ераст Петрович му се наложи да слезе от колелото и да го бута за кормилото, той веднага съжали, че не е оставил машината в селото.
Пладне превали отдавна, когато Камада посочи планина със заснежен връх.
— Ояма. Сега надясно-надясно.
Към хиляда и двеста метра, определи на око Фандорин, вирнал глава. Не е Казбек, естествено, нито Монблан, но си е сериозно изкачване, няма шега.
„Мястото, закъдето сме тръгнали, е малко встрани — обясни командирът, който днес беше съсредоточен и не толкова разговорлив. — Вървим в колона по един, пазим тишина.“
Те вървяха още около два часа. Преди да навлязат в тясно, но не много дълго дефиле, Камада се спеши и раздели отряда на две части. На по-голямата част от хората нареди да покрият главите си с листа и да пълзят през теснината по корем. Десетина души остави на място да пазят багажа и животните.
— Кула. Гледа — кратко поясни той за Ераст Петрович и посочи някъде нагоре.
Очевидно някъде наблизо имаше наблюдателен пункт на противника.
Титулярният съветник преодоля четиристотинте метра на дефилето по същия начин, както и останалите. Екипировката му изобщо не пострада, тя бе предназначена специално за разходки из планината и имаше великолепни наколенки и налакътници от кожа. Отзад пъшкаше Маса, който за нищо на света не склони да остане при мулето и велосипеда.
След като преодоляха опасното място, тръгнаха изправени, но се придържаха по-близо до гъсталака, а откритите места заобикаляха. Камада явно познаваше пътя — или бе получил точни инструкции, или вече беше минавал оттук.
Най-малко час се катериха по обраслия с гора склон покрай каменист ручей.
Достигнал върха, командирът махна с ръка и „черните куртки“ изпопадаха без сили на земята. Камада помами с жест Фандорин.
Двамата изминаха още стотина крачки до обрасла с мъх морена, откъдето се откриваше обзор към околните върхове и към разположената в ниското долина.
— Селото на шиноби е там — посочи съседния хълм Камада.
Той беше приблизително със същата височина и също обрасъл с дървета, но имаше интересна особеност. Част от билото му (вероятно като последица от земетресение) се бе отцепила от масива и килнала настрана, дълбока цепнатина я делеше от останалата част на хълма. Другата страна на отсеченото парче висеше над пропаст — склонът се бе изронил, безсилен да удържи тоновете пръст върху наклонената си повърхност. Беше крайно причудлива картина — наведено парче от планината, издадено като зъб над бездната.
Ераст Петрович се залепи за бинокъла, но в началото не откри никакви следи от човешко обиталище — само пораснали нагъсто борове и птичи ята, хвърчащи на зигзаг. Фокусирал уреда, Фандорин видя дървена къща — изглеждаше доста просторна, от стената й към нищото се бе проточило нещо като кей или пристан. Но кой ли би приставал там на височина четиристотин метра?
— Момоти Тамба — обясни Камада на своеобразния си английски. — Неговата къща. Другите къщи не се виждат отдолу.
Сърцето на титулярния съветник се сви. О-Юми е близо! Но как да отиде там?
Още веднъж обиколи с окулярите целия хълм.