Окованият нарцис
- Автор: Гамильтон Лорел К.
- Серия: Анита Блейк, ловецът на вампири #10
- Язык: болгарский
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Окованият нарцис». Краткое содержание книги:
Последната част ме притесняваше заради Деймиън. Не бях създателя му, не бях от неговата кървава линия или негов Господар на града. Не бях сигурна каква му се явявам. На този въпрос Жан-Клод каза:
- Ти си негов господар, ma petite. Каквото и да значи това за некроман, това си ти за него. Ако приемането на кръв от теб не го обвърже, тогава ще опита Ашър. Проваляйки се, ще повикат мен от Гретхен. Деймиън трябва да се свърже с един от нас или е загубен.
- Определи загубен.
- Лудостта може да бъде перманентна.
- Мамка му.
- Oui.
Но първо Гретхен, за да видя как става, да разбера процеса по-добре.
Джейсън отключи веригите. Те паднаха от ковчега и се удариха в дървото с тъп, силен звук. Накара ме да подскоча. Гретхен се опита да ме убие, когато си мислеше, че излизам с Жан-Клод. Можеше да излезе от ковчега решена да ме убие. Бях нейният защитник, настоявайки Жан-Клод да я освободи. Сега, докато Джейсън отключваше ключалките на самия ковчег, гърдите ми се бяха стегнали и трябваше да се боря да не сложа ръце на оръжието си. Би било глупаво, да не говорим иронично, ако трябваше да я убие в мига, когато се надигне. Направо можех да чуя подигравателният, „и това е напредък, ma petite” на Жан-Клод. Казах бърза молитва да не се стигна до това. Не исках да я убивам, исках да я спася. Искайки второто не значеше, че няма да направя първото, но значеше, че ще се опитам да го избегна.
Джейсън повдигна капака, бавно. Не защото бе тежък, но защото, мисля, също се боеше. Идеята да бъде първото ядене на Гретхен го накара да се засмее, онзи трениран звук, който е наполовина на зрял мъж, наполовина на малко момче. Звукът, който мъжете обикновено запазват обикновено за секс и спорт, коли, технология или опасност - зависи от мъжа. Сигурна съм, че някъде там има мъже, които биха издали този отчасти развълнуван глас при мисълта за градинарство или поезия, но не съм ги срещала. Може да бъде интересна промяна, все пак.
Капакът отиде в онази наполовина отворена позиция, която обикновено заемат ковчезите. Нищо не помръдна. Там бе само Джейсън, стоящ там в изрязаните си джинси, с гол гръб към стаята. Гретхен не се появи пълзяща да изяде някого и изпуснах дъха, който дори не знаех, че съм стаила.
Джейсън остана там, гледайки надолу, без да мърда, ръце замръзнали на капака. Най-накрая се обърна към останалите и имаше израз на лицето му, който никога не съм виждала. Бе смесица от ужас и съжаление. Пролетно сините му очи бяха разширени и имаше проблясък на сълзи, мисля. Джейсън и Гретхен не бяха близки. Причината за това не можеше да бъде лична. Какво имаше в ковчега, което да създаде такова изражение на лицето на Джейсън?
Придвижих се напред без да го осъзнавам.
- Мa petite, не се приближавай.
Погледнах го.
- Какво й има? Защо Джейсън изглежда толкова... поразен?
Джейсън отговори:
- Никога не съм виждал нещо подобно.
Сега трябваше да го видя, трябваше. Тръгнах към ковчега. Жан-Клод ме пресрещна, блокирайки пътя ми.
- Моля те, ma petite, не се приближавай.
- Трябваше да гледам процеса, нали? Трябва да видя как изглежда, рано или късно, Жан-Клод. Може и просто да бъде по-рано.
Той изучаваше лицето ми, сякаш да го запомни.
- Не предвиждах да изглежда толкова... - той поклати глава. - Няма да си доволна от мен след като я видиш.
- Ти също не знаеш как изглежда. - казах.
- Не, но реакцията на Джейсън ми казва много неща, който не искам да знам.
Той просто отстъпи настрани.
- Погледни я, ma petite и когато ми простиш се върни при мен.
Да му простя? Не ми хареса как се изрази. Боях се Гретхен да не изскочи и опита да ме убие; сега бях по-изплашена да я погледна, от това какъв ужас ме очаква в ковчега. Пулсът ми се опитваше да се качи в гърлото и не можех да дишам през него. Лицето на Джейсън, тъгата на Жан-Клод и неподвижността в ковчега ме остави толкова изплашена, че устата ми пресъхна.
Джейсън се премести на една страна, обръщайки се от ковчега, оставяйки задника си срещу него, ръце държейки го. Изглеждаше блед и болнав. Почудих се дали не е променил мнението си да остави Гретхен да го докосне.
Стоях достатъчно далеч, че да не мога да видя вътре в ковчега. Не исках да видя нещо толкова ужасно, че да накара Джейсън да побелее. Не исках да го видя, но трябваше. Пристъпих към ковчега, като на платформа знаейки, че топката идва към теб с над сто мили в час и няма как да избягаш от там. Очите ми не можеха първоначално да разберат какво виждат. Умът ми просто отказваше да разбере. Защитна реакция, която всички имаме. Ако нещо е твърде ужасяващо, понякога умът ни просто казва не, няма да видя това, няма да запомня това, не, ще ни разруши. Но ако гледаш достатъчно дълго, умът казва, е мамка му, няма да се обърнем настрани и най-накрая, най-накрай, го виждаш и веднъж щом го видиш никога няма да можеш да не го виждаш.