Ана Каренина
- Автор: Толстой Лев Николаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Жечев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ана Каренина». Краткое содержание книги:
Произведението на Толстой е част от златния фонд на световната литература. От създаването на романа до днес са изминали цели 130 години, през които е претърпял стотици преиздания и е бил превеждан на множество езици.
Образите и проблемите в него са вечно актуални и продължават да вълнуват читателите от различни възрасти и общества. „Ана Каренина“ е задължителна част от личните библиотеки на всички истински ценители на художественото слово.
В престижната класация на „Обзървър“ — „Стоте най-велики романа на всички времена“, „Ана Каренина“ се нарежда на 27-мо място пред заглавия като „Одисей“, „Портретът на Дориан Грей“, „Великият Гетсби“.
Източници: http://bg.wikipedia.org/wiki/Ана_Каренина (лиценз [[http://creativecommons.org/licenses/by-sa/3.0/|CC-BY-SA 3.0]]) и http://bgbook.dir.bg/book.php?ID=21289
Левин разбра, че това е шега, но не можа да се усмихне.
— И тъй, негорени или горени! Ето въпроса.
— Да, да, негорени!
— Е, много се радвам. Въпросът е решен! — усмихнат каза Степан Аркадич. — Но колко оглупяват хората в това положение — каза той на Чириков, когато Левин го погледна смутено и се приближи до годеницата си.
— Внимавай, Кити, да стъпиш първа на килима — каза графиня Нордстън, като се приближи. — Ама и вас си ви бива! — обърна се тя към Левин.
— Е, не е ли страшно? — каза Маря Дмитриевна, старата леля.
— Не ти ли е хладно? Ти си бледа. Чакай, наведи се! — каза Лвова, сестрата на Кити, и като изви пълните си хубави ръце, усмихната поправи цветята на главата й.
Доли се приближи, искаше да каже нещо, но не можа да го издума, заплака и неестествено се засмя.
Кити гледаше всички със същите унесени очи, както и Левин. На всички отправени й думи тя отговаряше само с щастлива усмивка, която сега беше толкова естествена за нея.
В това време черковните служители се облякоха и свещеникът и дяконът излязоха до аналоя, който се издигаше в притвора на черквата. Свещеникът се обърна към Левин и му каза нещо. Левин не чу думите му.
— Уловете булката за ръка и я водете — каза шаферът на Левин.
Левин дълго време не можа да разбере какво искат от него. Дълго време го оправяха и искаха вече да го оставят — защото я улавяше все не с тая и не за тая ръка, както трябваше, — но най-после разбра, че трябва, без да промени положението си, да улови с дясната си ръка дясната й ръка. Най-после, когато той улови булката за ръката както трябва, свещеникът мина няколко крачки пред тях и спря при аналоя. Множеството роднини и познати, забръмчали в разговори и зашумели с шлейфовете си, се придвижиха след тях. Някой се наведе и оправи шлейфа на булката. В черквата стана толкова тихо, че се чуваше падането на капките от восъка.
Старчето-свещеник, с калимавка, с блестящи като сребро побелели коси, разресани на две страни зад ушите, проврял малките си старчески ръце изпод тежкия сребърен филон със златен кръст на гърба, подреждаше нещо при аналоя.
Степан Аркадич предпазливо пристъпи до него, пошепна му нещо и като смигна на Левин, мина пак отзад.
Свещеникът запали две украсени с цветя свещи, като ги държеше отстрана с лявата си ръка, така че восъкът от тях капеше бавно, и се обърна с лице към младоженците. Свещеникът беше същият, който бе изповядал Левин. Той обгърна с уморен и тъжен поглед младоженеца и булката, въздъхна и като провря изпод филона дясната си ръка, благослови с нея младоженеца и също така, но с отсянка на предпазлива нежност, сложи събраните си пръсти върху наведената глава на Кити. След това им подаде свещите и като взе кадилницата, бавно се отдръпна от тях.
„Нима е истина това?“ — помисли Левин и се озърна към булката. Той виждаше профила й малко отвисоко и по едва доловимото движение на устните и клепачите й разбра, че тя бе почувствувала погледа му. Тя не се обърна, но високата й плисирана якичка помръдна, като се издигна към малкото й розово ухо. Той видя, че дъхът й спря в гърдите, а малката й ръка в дълга ръкавица, която държеше свещта, потрепери.
Цялото безпокойство за ризата, закъснението, разговорът с познатите и роднините, тяхното недоволство, неговото смешно положение — всичко изчезна изведнъж и го обзе радост и страх.
Красивият едър протодякон в сребърен стихар, с отхвърлени настрана разчесани завити къдри, живо мина отпред, с обичайния жест повдигна с двата си пръста орара и се спря срещу свещеника.
— „Бла-го-сло-ви, вла-дико!“ — бавно, един след друг се разнесоха тържествени звуци, които раздвижиха въздуха.
— „Благословен Бог наш всегда, ныне и присно и во веки веков“ — смирено и напевно отвърна старчето-свещеник, което продължаваше да размества нещо на аналоя. И изпълнил цялата черква от иконите до кубетата, стройно и широко се понесе, засили се, прекъсна за миг и тихо замря пълният акорд на невидимите певци.
Молеха се както винаги за мир от небето и спасение, за синода, за императора; молеха се и за „ныне обручающихся рабе Божием Константине и Екатерине“.
— „О еже ниспослатися им любве совершенней, мирней и помощи, Господу помолимся“ — сякаш дишаше цялата черква с гласа на протодякона.
Левин слушаше думите и те го поразяваха. „Как са се сетили, че трябва помощ, именно помощ? — мислеше той, като си спомняше всичките си неотдавнашни страхове и съмнения. — Какво зная аз? Какво мога да направя в тая страшна работа без помощ? — мислеше той. — Именно помощ ми трябва сега.“