Кралят-маг
- Автор: Банч Кристофер
- Серия: Seer King #1
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-600-9
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кралят-маг». Краткое содержание книги:
Дамастес, млад кавалерийски офицер и луда глава, и изключително надареният магьосник Тенедос е трябвало да загинат в планинска засада. Но враговете им са подценили удивителните сили на ясновидеца-чародей и храбростта на войника. Никой не е могъл да предвиди възникналото между тях приятелство — и как то ще промени историята.
Нуманция е империя в упадък, по границите й властват разбойници, в провинциите кипят бунтове, гражданите й се разкъсват от разногласия. Древни сили на тъмна магия избуяват навсякъде, а имперските водачи, хилавата Власт на Десетимата, не предприема нищо. Ала когато Тенедос и Дамастес започват да надиграват узурпатори и некроманти, се пръсва мълвата, че техният път е пътят на Провидението.
За Дамастес това е пътят към славата и към спечелената любов на една красива злощастна контеса. За Тенедос това е пътят към невъобразимите висоти на амбицията. А за Нуманция пътят им води към възраждане… в служба на Богинята на смъртта.
— Каза ми, сър.
— Наясно ли сте, че няма никакви шансове да оцелеем?
— Това не го вярвам, сър.
Вторачихме се един в друг, мълчаливо. Пръв отклоних погледа си, разбрал колко безсмислено би било да казвам нещо повече.
— Добре. Оставете ескадрона си и се пренесете в щаба ми.
— Благодаря ви, сър.
И напусна.
Двама.
Третият беше домин Биканер, който настоя в името на боговете, че имал право да дойде, след като толкова дълго сме служили заедно и след като знам много добре за какво го бива. Отказах му категорично. Пиконосците имаха нужда от него. Започна да спори и се наложи да му заповядам да млъкне и да се разкара. Замислих се кого да поканя, за да попълни самоубийствения ми екип, когато генерал Йонджи нахълта в палатката ми, без дори да почука.
— Разбирам, приятел, че си намислил нещо изключително тъпо.
— Много точно се изрази. Как разбра?
— Никога не задавай този въпрос на човек, който е бил най-добрият крадец на пилци в селото си още преди да може да измине пет крачки, без да падне. Искам да знам защо не ме потърси?
— Защото си проклет от боговете генерал.
Йонджи се изплю на пода на палатката ми и надигна пояса си. Ножът изведнъж се озова в ръката му, а поясът стана на две парчета. Хвърли го и го стъпка с пета.
— Вече съм само Йонджи от Планините.
Изпсувах го и той ми го върна. Казах му, че е нагъл, а той ми каза да си държа езика зад зъбите, щото един кайтец нямало да позволи на никого, дори на генерал, да му говори така. Особено ако е нуманциец.
— Знаеш ли, че мога да повикам стражите или да кажа на Тенедос, и да те държат окован във вериги, докато се върна?
— А ти мислиш ли, че още ще си тука, докато дойдат? Слушай, тъп симабюецо. Дошъл съм да се уча на чест, нали така?
— Честта не означава глупост, по дяволите!
— Кой идиот го е казал това?
Ухилих се, без да искам.
— Колкото до чародееца, майната му — продължи Йонджи. — Мислиш ли, че му се подчинявам, защото ме е страх? Правя това, което искам да правя. Известно време ми беше забавно да водя войници, да се мъча да науча смотаните селянчета да се движат като хората по чукарите. Сега ми е забавно да правя нещо друго. Сега искам да се покатеря на тая крепост и да видя какво има вътре. Имаш ли нещо против да ме придружиш, симабюецо?
— Откъде знаеш, че се каня да я изкатеря?
— Защото дори ти не си толкова тъп, че да се опиташ да я пробиеш.
Тенедос щеше да побеснее, но:
Трима.
Двама генерали и две старши пики стояха под леещия се на гъста пелена дъжд в подножието на почти вертикалната стена на укреплението на Чардън Шир. Десет стъпки по-нагоре започваше пукнатината, прорязана от мълнията.
Бурята вилнееше, усилваше се и отслабваше още от обед, редувайки се с кратки паузи. Отчасти я регулираха трийсетима от магьосниците на Тенедос, на позиция малко зад предната ни линия. В торбата си носех малък фенер, с който можех да сигнализирам на чародейците. Едно светване означаваше „вдигни бурята“, две — „понижи“. Три светвания щяха да се изпратят, когато — ако — успеехме да се качим горе на стената.
— Съмнявам се, че ще действа съвсем точно — беше казал Тенедос. — Но усилието си струва.
В торбата си имах ръкавици, подобни на чорапи покривала, които да заглушават подкованите ми ботуши, ако успеехме да се качим на бойниците, шишенце с топъл чай, три плътно запечатани кесии с люто пилешко плюс малко печено телешко и бонбони за смучене. Най-важният предмет беше шишето, пълно с еликсира, който щеше да отключи заклинанието. До него имаше дебело парче червеникава креда. Четири часа бях похабил да чертая и пречертавам фигурата, която трябваше да надраскам в двора, а Тенедос висеше над главата ми и ми поправяше грешките, макар че нито фигурата, нито символите, които трябваше да я придружат, имаха някакъв смисъл, поне за мен. Попитах го дали дъждът няма да отмие кредата от камъните, а той ме увери, че е хвърлил заклинание, което щяло да предотврати това.
Освен това в кесията на колана си носех малък чук и железни клинове, които трябваше да забивам в пукнатините, за улесняване на катеренето. През рамото си бях навил въже.
Носех тъмно облекло, ръкавици без пръсти и покривало за главата и лицето. Другите бяха облечени като мен и носеха в торбите си подобни неща.
Всички носехме само по три оръжия: кама и по два оловни слитъка. Взех си камата, която Йонджи ми подари на сватбата, след като помолих Тенедос да й хвърли едно заклинание за потъмняване на среброто.