Кралят-маг

Два дни по-късно Тенедос ме привика. Самият той не спеше под платно, а беше заел залата на занаятчийската гилдия в близкото градче. Там го намерих и се канех да се пошегувам в какъв лукс обичат да си живеят водачите ни, но бързо си затворих устата, като видях колко изнурено и посивяло е лицето му. Изглеждаше много по-зле и от последния конник или редник и разбрах, че войната със заклинания го изтощава точно толкова, колкото мен — ръкопашният бой.

Попитах го за здравето му и ми каза, че е добре, после той ме разпита за моето и как е Маран, дали се справя и прочие. Отведе ме в стаята си и ми каза да седна, докато направи чай.

Свари ароматна гореща отвара и я остави да се поохлади. Вдишах миризмата и усетих как студът, улегнал в костите ми, се поизцеди. Той ми наля чаша и ми поднесе кутия със сладки — сигурно му ги беше пратила Расена.

Взех си една и в този момент в ума ми звънна тревожно звънче. Опитах се да го обърна на шега, с думите, че несъмнено след цялата тази подготовка ще бъда помолен да направя нещо съвсем безумно, например лично да щурмувам крепостта.

— Точно така, Дамастес — каза Тенедос и нямаше трошица хумор нито на лицето му, нито в гласа му.

— Сър?

— Може ли да седна?

Беше необичайно — моят командир едва ли имаше нужда от разрешението ми за каквото и да е. Кимнах. Той си наля чай, после го остави да стине, без да му обръща внимание, докато премисляше думите си.

— Дамастес, трябва да унищожим Чардън Шир. Не може да има примирие, не може да има капитулация, освен безусловна, иначе той отново ще се опита да узурпира властта.

— Разбира се.

— Честно казано, не знам дали армията може да издържи на дълга обсада. Нямаме тренировка за това, а и с новата си практика се лишихме от обоза, който да ни позволи да държим в кордон крепостта на Чардън Шир. Нямаме машини за обсадни боеве, а ще минат месеци, докато построим или поръчаме да ги построят и докарат в толкова отдалечен район. Знам, че това е моята армия и ще ми се подчини безусловно, но се боя, че докато си седим тук, Властта на Десетимата ще почне отново да ни се бърка.

— Едва ли можем да завземем бастиона с щурм — изтъкнах аз.

— Не можем — съгласи се Тенедос. — Нито — това от мен изобщо не си го чул — ще помогне магията. Имам повече мощ от Микаел Янтлус, а и с магьосниците ни силите ни далеч надвишават техните. Проблемът е, че той трябва само да се брани, което отнема много по-малко енергия, отколкото при атака. Най-могъщите ми и най-добри заклинания, при това с цената на огромен дълг към същества от други светове, можаха да постигнат само това — да откъртят боята на цитаделата. Уф! Ама никак не ми харесва това.

— Значи аз по някакъв начин трябва да се окажа решението на проблемите на всички?

— Говорех сериозно, Дамастес. Нека да обясня. С тази крепост е свързано нещо тъмно, нещо зло, както сигурно знаеш, ако си чувал какво разказват за нея. Не знам какво точно представлява, но успях да постигна контакт с това нещо, с тази сила, и да я склоня да изпълни искането ми. По-добре не питай за цената, ужасна е, но за щастие ще се плати чак след много време. Но това същество, сила, демон, каквото и да е там, пожела нещо друго, преди да се съгласи на сделката.