Кралят-маг

Тъкмо бях запечатал отговора си на това, усетил как оловната тежест, която носих толкова дълго, се смъква и обзет от надежда, че войната почти е свършила, когато платнището на палатката ми рязко се отвори и Йонджи залитна вътре.

— Пий с мен, нуманциецо — заповяда ми той и тресна на масата ми почти опразнена бутилка бренди.

Отпуших я и само я допрях до устните си, убеден, че както е пиян, изобщо няма да забележи какво правя. Прав бях. Той я награби, пресуши я и измъкна нова от джоба си от вътрешната страна на наметалото.

— Е, какво мислиш за славната ни победа? — провлече ядосано.

— Съжалявам за загубите, които чух, че си претърпял.

— Съжаляваш? Да, нуманциецо, разбира се, че ще съжаляваш.

— Йонджи, защо си сърдит на мен? Нищо общо нямам с това, което стана.

Йонджи ме изгледа навъсено и бавно кимна.

— Нямаш. Така е. Май съм сърдит на всички и на никой. На никой, освен един. Знаеш ли колко хора ги избиха, един по един, тук един-двама, там — отделение? Близо половината ми проклети разузнавачи. Те не са като другите войници, знаеш ли. Време трябва да обучиш един мъж да не иска да излезе и да се развилнее с меча, а да прецени нещата, както е учен, да го каже на другите и тогава да се бият. Повече време, отколкото да направиш кавалерист.

Отпи.

— И защо оня кучи син ми го направи това?

— Тенедос ли?

— Той е единственият кучи син, за който се сещам. Каза ми какво да правя и го направих. Направих го, без да споря, а знаех какво ще стане. Проклетият му кучи син.

— Какво трябваше да направиш? — попитах. Мъчех се да съм дипломатичен. В такова настроение Йонджи обикновено търсеше да се бие, а знаех, че Планинските воини рядко използват юмруци, когато си решават споровете. Макар да беше пиян, не бях убеден, че ще мога да го надвия с нож. — Той каза, че ще ви използва за отвличаща маневра, да прикриете драгуните.

— Вярваш ли го това?

— Да.

Йонджи ме изгледа много навъсено.