На север

Не отговорих.

Сюзан извади тъмнокафяво кожено яке от найлоновия плик и ми го подаде.

— Купих най-големия размер, който успях да открия. Премери го.

Премерих го и се намъкнах в него, обаче ми беше тясно и едва стигаше до кръста ми.

— Изглеждаш секси в кожа — отбеляза тя.

— Благодаря. Ще пътуваме с мотор, така ли?

Тя ме погледна.

— Не се сещам за друг начин. А ти?

— Да. Кола четири по четири с шофьор. Днес ще проверя в частните туристически агенции. Имам няколко дни за път, така че не бързам.

Сюзан поклати глава.

— Не бива да замесваш трета страна. Полковник Манг ще обиколи целия град и ще разпита частните туристически агенции, ако вече не го е направил.

— Хм… да идем в друг град и да наемем кола с шофьор от там. А можем просто да се обърнем към всеки местен с джип. За триста долара всеки ще ни закара до Диен Биен Фу.

— Може да е вярно, но моята идея е по-добра: не включва трета страна и ни дава пълен контрол над целите ни.

Имаше известно основание. Транспортът в тази страна изискваше да избереш най-малкото зло.

— Откъде взе мотор? — попитах я.

— Върви под душа. Аз ще събера багажа ти.

Обърнах се, влязох в спалнята, съблякох се и отидох под душа. Опитах се да си спомня кога съм отстъпил на Сюзан ръководството на тази операция.

През вратата на банята я чух да тършува в спалнята.

— Може ли да ми вземеш един блейзър за Ханой? — извиках аз.

— Раницата е малка.

Избръснах се, взех душ и си изпих хапчето против малария.

Излязох от банята, увит в пешкир. Куфарът и сакът ми бяха на леглото, плюс една тъмнозелена раница. Дрехите ми бяха пръснати по завивките.

— Аз ще се заема с това — казах на Сюзан.

За десет минути наредих в раницата най-необходимото. Всичко, от което трябваше да се откажа, прибирах в куфара и сака. Тя видя, че взимам мокасините си и хошиминските сандали.

— Вземи си само маратонките. Имаш прекалено много бельо. Защо мъжете не си перат бельото, когато пътуват?

Спомних си защо не съм се оженил.

— По-лесно е да го изхвърляш. Добре, ами това?

Сюзан нави единия дъждобран, напъха го в раницата ми и я закопча.

— Добре. Готово. Ще се облечеш ли?

Свалих си пешкира и си облякох дрехите, които бях оставил настрани — спортни чорапи, бельо, дънки, поло и черните ми маратонки. Прибрах паспорта и визата в портфейла си и го поставих във водонепромокаемата чантичка, която ми беше купила Сюзан.

— Откъде намери всичко това?

— Ходих на централния пазар. Там има всичко.

Събрахме нейното ватирано яке, моето кожено, двете шапки, два чифта кожени ръкавици и няколко планински шала и натикахме всичко в найлоновия плик, за да не ги види и запомни някой на излизане. Увих фотоапарата си в найлонов чувал за пране и заедно с експонираната и чистата лента го пъхнах в един от страничните джобове на раницата си. Това прекалено много ми напомняше за 1968-а.