Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

Няма защо да усуквам — както се озъртах по едно време, видях горе на шосето великана. Дали от страх, дали лунната светлина го удължаваше, ама ми се стори, че не два, а три метра е щръкнал. И веднага търтих сред храстите. Късно ми дойде на ум, че като исках да изчезна, веднага трябваше да тръгна, а не да умувам в джамията. Кочияшът се е върнал сам, не съм се прибрал за вечеря и Рашид ага лесно се е досетил каква кройка съм скроил. И пратил Кайзо да ми разпори тропоските. Все едно дали от градчето ме следваше, или по пътя ме е засякъл, но ме беше оставил да се отдалеча достатъчно, за да си разкрия намерението.

Не можах да избягам. Той ме гонеше с мълчалива стръв, само чувам, че тръни пращят след мен и изсъхнали треви съскат, докато с един юмрук в тила ме просна на земята. И веднага ми изви ръцете, щракна белезници на китките. Признавам си, с това последното ме изненада. Не работеше Кайзо с подръчен материал, държавен инвентар му беше зачислен. Като се увери, че уловът е сигурен, той, представи си, седна на задника ми да пуши. То къде ли да седнеш сред ония бодили, но много ми стана унизително, че за стол ме употреби.

— Пусни ме! — изгрухтях отдолу.

— Ще ме караш да бягам! — доволно рече Кайзо. — Да те дебна и да си горя душицата за единия тютюн.

Като свърши цигарата, той ми подвикна да ставам, но аз не мръднах, да видим какво ще прави. Нищо хубаво не направи дингилът, а ме сграбчи за глезена и ме повлече като отсечена вършина.

— Стой! Очите ми извади! — изпищях веднага, защото храстите ме задраха, все едно си пъхнах главата в чувал с котки.

И тоя път самичък се изправих, хрисимо вървях с Кайзо до мястото на екзекуцията ми.

— Къде ме водиш? — попитах, като излязохме на пътя и тръгнахме обратно към града.

— В музея — захили се той.

— Какъв музей? — рекох недоверчиво.

— Голям. Ще го разгледаш — охотно отвърна гигантът.

Млъкнах, заспъвах се из трошляка на невалираното шосе и след малко пак подхванах: