Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

— Къде ги тез добри дела? А? Я виж! Виж и покажи!

Той мръдна пръта напред — лицето ми съвсем се доближи до батака. И тъй като с все сила стиснах очи и уста, той весело се разгрухтя — не бях успял да отвърна на мощния му аргумент.

— Лайно при лайна отива! — обади се самодоволно. — И ти си като другите вътре!

Но дръпна пръта — отмести ме на педя от гибелта. Няколко пъти аз поех и изпуснах въздух, подготвих се и рекох:

— Кайзо, дай една цигара. Преди да мре някой, цигара му дават.

— Може — съгласи се той след кратко размишление. — Толкоз може.

Щракна кибрит, приближи ме.

— На̀!

— Как? Сложи я в устата — подканих го.

Червената ръчичка посегна към лицето ми и в тоя миг аз му захапах пръста, рипнах и що сила имах, думнах го с главата в корема. И веднага побягнах в буренака. Смрадливото място се осветяваше добре и от луната, и от фенера на брега. С крайчето на окото зърнах как Кайзо размахва ръце на ръба на ямата, но нямах късмет да го съборя вътре, задържа се той и яростно ме погна.

Страшна гоненица си устроихме двамата оная нощ сред диворасляците. Само че аз бях като урочасан с тия закопчани ръце и с пръта подире ми. Да бях гущер, щях да си откъсна опашката, ама не бях. От всички твари човекът е най-лесна плячка, кога го гонят за трепане. Не вярвай на филмите! Не го е създал него Господ за гонене и трепане, но откак се е пръкнал, той главно с туй се занимава. Макар че направих всичко, каквото можех. Тичах, залягах, спотайвах се, метох бурени с опашката, като плъх се шмугвах в гъстаците, по едно време Кайзо изрева и не знам с пръта ли го зачобръснах или стъпи накриво. Обаче бях обречен. Както клечах, в един миг литнах нагоре. Оня бе докопал пръта и ме вдигна във въздуха като кюфте на клечка. А-а! — викна победоносно, засили се и от връх бой ме пльосна в лайната…

Какво се случи и какво изпитах, не е за приказване. Не мога и не искам. Както и да си представяш, няма да си вътре в мен. Добре, че дряновото дърво беше жилаво и не се строши. Иначе с друг щеше да си хортуваш, миличък, в тая цъфнала градинка. Не знам колко време ме дави Кайзо — минута ли, десет ли. Нямаше команда да ме довърши окончателно, инак с кеф щеше да го стори. Края на пръта не бе изпуснал, измъкна ме най-сетне на треволяка и същият оня катърски смях показваше, че се е наситил. За себе си ще кажа само, че не бях припаднал, нито стенех и плачех. Душата ми с оловна тапа се беше запечатала и нищо не пускаше навън. Да стана обаче не можех и като се увери след няколко псувни в моята безпомощност, палачът ме повлече към познатия сайвант. Там ме и захвърли…

Гледай ми сега голата глава — пет косъма са останали. А тогава имах коса буйна, тъмнокафява. В оная нощ тя побеля. Не цялата, едно петно само над лявото ухо. Защо само там ме удари — чудя се. И доктор не съм питал. Може би, докато летях към адовото чрево, мозъкът ми е почнал бързо да си спуска кепенците. Но един не е успял да захлопне и оттам е нахлул ужасът. Всичко попарил, отдето минал, побелил и косъма. Стой мирен! Не видиш ли, че се шегувам с туй бабешко обяснение. Много знам аз има ли мозъкът кепенци и как стават чудесиите.