Паметта на Истанбул
- Автор: Юмит Ахмед
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Colibri
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Паметта на Истанбул». Краткое содержание книги:
– Странно, че заговорихме за това! – рече той.
Изглеждаше все така нещастен, но в очите му се четеше някаква твърдост.
– Знаеш ли, Невзат, утре е годишнина от смъртта на Хандан!
Сега разбрах защо мъката така силно го беше сграбчила в лапите си!
– На Хандан и на Умут! – прошепна той и погледна Евгения: – Имах един-единствен син, Евгения. Казваше се Умут. На осем години беше, ходеше още в началното училище, в трети клас. В очите приличаше на майка си, в усмивката – на мен. – Замълча и пое дълбоко дъх, преди да продължи: – Хандан... Хандан ни беше приятелка, и на трима ни – посочи той Демир и мен. – Приятелка и на трима ни. Невзат и Демир я оставиха на мен. Оставиха я и избягаха от „Балат“ – опита се да се усмихне Йекта, но не успя. – Може би аз постъпих подло, като я взех.
Демир беше свел глава, не виждах лицето му и не можех да разбера какво мисли.
– Защото – продължи да излива душата си Йекта, – защото беше забранено да се докосваме до Хандан. Дори да не си го бяхме казали, това беше нашата мълчалива клетва, която май аз наруших... – Изглежда, искаше да убеди повече Евгения, отколкото нас. – Но само ние с Хандан останахме в „Балат“. Тези двамата приятели на масата тогава заминаха и ни оставиха. Макар да знаех, че постъпвам долно, не можех да позволя Хандан да се омъжи за някой друг... – Пак ни погледна: – Не знам дали, ако на мое място беше Невзат или Демир, нямаше да направи същото. Но аз го направих. Накрая Хандан стана моя съпруга – изрече той с горчива усмивка и продължи: – Така че утре е годишнината от смъртта на жена ми и сина ми.
Замълча. Заедно с него замълчаха и весело цвъркащите в плета врабчета, спря сладкото гугукане на гълъбите в клоните на акацията, млъкнаха жените, провикващи се от балконите. Всичко се смълча в този миг. В градината настъпи глуха, плътна, печална тишина. Никой не смееше да я наруши, да помръдне или да проговори. Ако не се беше раззвънял телефонът ми, сигурно така и щяхме да си останем, потънали в отчаяно мълчание. Грабнах го като спасителна сламка. Търсеше ме Лейля Баркън. Отговорих й от мястото си, без да се дръпна настрани, с надеждата, че така ще успеем да се откопчим от притисналата ни като плътна завеса траурна печал.
– Ало...
– Ало, Невзат бей – гласът й прозвуча гневно. – Не са освободили Намък.
– Каквооо? – попитах аз, колкото да спечеля време и да се окопитя. Не беше толкова лесно да се пренеса от света на чувствата към професията си. – Какво не са направили?
– Не са освободили Намък, казвам, щели да го задържат в управлението до понеделник. Така ми казаха адвокатите. Вярно ли е?
Иззвъняването на телефона беше свършило работа – не само Евгения, но и Демир и Йекта бяха надигнали глави от дълбокия кладенец на тъгата и ме гледаха. Направих им знак, че се извинявам, преди да отговоря на Лейля:
– За съжаление, вярно е, Лейля ханъм! В задната част на микробуса е открито петно кръв.
Тази думичка разбуни интереса на сътрапезниците ми.
– Може на някого от колегите му да му е потекло кръв от носа или да се е порязал, и кръвта да е оттам.
– Сигурен съм, че така се е случило – опитах се да я поуспокоя аз, – но имаме пет трупа. И трябва да изследваме това петно. Не се тревожете, аз ще ускоря нещата, до два дни ще имаме резултатите от изследването. И в понеделник ще освободим Намък бей.
Приятелите ми се бяха превърнали целите в слух и внимателно следяха разговора. Бях доволен, че сме се отърсили от тягостната атмосфера отпреди малко, но трудно бих казал същото за Лейля, която беше на отсрещната линия.
– Значи, ще прекара две нощи в участъка, така ли?
– Няма как иначе... Ако можех да направя нещо друго, щях да съм го направил.
– Къде ще спи през нощта?
– Не е много комфортно, но ще има легло, където да се опъне.
– Няма да остане гладен, нали?
– Не, няма да е гладен. Аз лично ще се погрижа за Намък.
Какво друго можеше да направи жената?
– Аз ви имам доверие, Невзат бей. Поверявам го на вас.
– Не се тревожете, нищо лошо няма да му се случи.
Лейля ми благодари и затвори.
– Пет убийства ли? – ужасено попита Евгения. – Петима души ли са били убити?
При друг случай никога нямаше да повдигна тази тема или щях да я прекратя, но щом чуха за престъпленията, приятелите ми тутакси забравиха за собствените си притеснения и болки и ме зяпнаха в устата. И без това в повечето вестници вече бяха публикували материали за случилото се, и затова започнах да им разказвам: