Бъдеще [bg]

И тя започва да се фокусира, и да се обръща към звука, и да улавя погледа ми.

Първия път ме поглежда право в очите. Очите й са светлокафяви, почти жълти, едва сега забелязвам това. Почти жълти, въпреки че всички бебета трябва да имат тъмносини, казва ми Берта.

Тя има очите на Анели. И макар да знам, че този, който гледа отвътре, през зениците й, е друг човек, а и изобщо не е човек, това ме парализира, приковава, аз не мога да се откъсна от нея, не мога да се нагледам.

Побиват ме тръпки - мислех, че когато сме затворили Анели под капака на раздробителя, когато той я е разбил на молекули, в този свят не е останало нищо от нея. И изведнъж се оказа, че зад малките подути слепени клепачи, на най-неподходящото място на света, са очите на Анели. Резервно копие. Направено специално за мен.

Но това не е всичко.

Още и пръстите. Нейните юмручета са с размерите на гръцки орех, а пръстчетата й са толкова малки, че не е ясно защо сами не хрущят и не се чупят И тези пръстчета са точно копие на моите. Забелязвам това случайно - когато тя сграбчва с цялата си длан показалеца ми и едва й стига дължината, за да го обхване целия. Същото разширение на средните стави, същите удебелявания при ноктите; и самият нокът е същият, само че смален десет пъти.

Лицето й остава ничие, червенината е отстъпила място на жълтото, тя изглежда мургава и не прилича нито на мен, нито на Анели - но ето че пръстите й са на възрастен човек.

Моите пръсти - у това лемурче. За какво са му?

Тя отменя за мен дните и нощите - а сама съществува по някакъв див график; събужда се, яде и се изхожда на всеки три часа и след като е измита, заспива отново, сякаш изобщо не е от Земята, а от някакъв астероид, който извършва осем оборота около оста си за едно земно денонощие. Може би и изглежда като извънземно.

И аз също живея така: спя един час, после два не спя - кърмя, мия, приспивам, пера.

Ядосвам й се като на възрастен, когато тя не иска да заспи. Викам, когато капризничи ненужно.

После Берта или Инга, или Сара ми обясняват - тя не може да се оригне, събрал й се е въздух, поноси я права, на нея й е лошо, нея я боли.

Така аз разширявам списъка си от неща, от които може да й е лошо и да я боли. Уча се да правя така, че от чуждото мляко да не я болят котешките микроскопични черва - слагам я на голия си корем, от топлината спазмите отминават.

След две седмици за пръв път се озовавам пред огледало. Очаквам да видя там развалина, боя се дори да погледна себе си и изведнъж забелязвам, че бръчките ми се изглаждат, кожата се подмладява. Това странно лекарство, чуждата кръв, която са ми прелели, работи.