Бъдеще [bg]

На сутринта около нас се събира целият скуат - двайсет души. Тук има още двама мъже, останалите са жени и деца.

- Бих искал да я оплача - предпазливо казва отец Андре.

- Слушай, ти! - Скачам към него, вкопчвам се в гърлото му. - Тя заради теб! Защо твоите кръстове не й помогнаха, а? А сега защо?! Да не си я докоснал, чуваш ли? Да не си посмял!

Отблъсквам го, той се плъзва встрани. Някой продължава вместо него:

- Според християнските обичаи покойникът трябва да бъде предаден на земята. Но тук няма къде. Няма земя.

В Европа няма земя, само бетон и композит, а растенията с всичките си корени се плискат в хранителна течност. Как да стане?

- На двеста и пето равнище има раздробители. За боклук - спомнят си други.

Раздробители. Да се изгори, означава да се пилее енергия и органика. Няма друг изход за решилите да умрат, освен да бъдат стрити на тор. Все пак раздробителят.

Не искам. Какво да правя?

Всички сме за там, рано или късно.

Опитах се да те спася от него, Анели, но ми се удаде само да отложа този ден. Измъкнах девет месеца отсрочка за теб, но всичко приключва по същия начин.

- Нека - отговарям аз; някого другиш решава вместо мен.

Жените се опитват да ми покажат детето ми - я каква е мъничка! - загърната в парцал кегла, прилепнала към чужда изнурена гръд.

- Да, да.

Не мога да се приближа към нея.

Изнасяме с още трима души Анели, омотана с чаршафи, жените са направили така, че само лицето й да се вижда. Мъртвото момченце са го сложили върху корема й омотано, скрито. Аз вървя отпред, вдясно от мен е отец Андре, не искам да го виждам, отзад са другите двама мъже. Преминаваме през залата с безмозъчните, пускащи мехури туловища, изцапаната със сукървица светлина играе върху челото на жена ми. Вървим по коридора, насреща ни се носят слепи гиганти, заплашвайки да ни размажат за миг, някъде зад стените дишат и се въртят невидими могъщи механизми, нещо щамповат, отливат, сглобяват, произвеждат. Животът следва своя ход.

Качваме се във великанския асансьор, слизаме надолу заедно с равнодушните роботи, докато не се добираме до нужния етаж. Там е фабриката за утилизиране на органика. Аз съм като у дома си - тези устройства са ми познати. Намираме свободен саркофаг - крадешком, докато боклукчиите са заети в другия ъгъл.

Отецът скришом я прекръства, мърда устни - но аз съм зает. Казвам на Анели: „Довиждане“. Той през това време тръгва из залата и се връща с цветя. Увехнали, смачкани жълти цветя.

Слагаме букета на гърдите й и спускаме тежкия прозрачен капак.

После аз избягвам, страхливец, слабак.

Страх ме е да запомням как тя се превръща в прах. Няма да я помня и вчерашната. Съхранявам я такава, каквато беше в Барселона. На булевардите, на крайбрежната. Смееща се, ядосана, жива. Къде да я дявам мъртва? Как да я мъкна със себе си?

Излизам в коридора, падам на колене. Стриването на краката и ръцете на Анели от раздробителя остават да наблюдават външни хора.