Бъдеще [bg]

Анели плаче, гръдта й се вдига високо и спада, сърцето й тупти така, сякаш тя мъкне натоварен вагон, сякаш се е качила пеша на хилядното ниво, второто дете не може да излезе по никакъв начин, някой се хвърля да помага, Анели шари с поглед около себе си: „Ян, Ян, стой с мен, стой с мен, страх ме е, Ян...“.

Отново взимам треперещите й, гърчещи се ръце в своите и й казвам какво ми се е присънило - как се разхождаме из Барселона, из живата, ароматна Барселона, из онзи проклет панаир, как се взираме в пустия хоризонт, как гризем пържени скариди; и небето над главите ни е бездънно, и морето е пълно с рибарски лодки, а някъде под краката ни кипи „Рамблес“, още незаспал, с факирите, танцьорите, скарите с всевъзможни глупости, с китайските карнавални шествия, с индийците и тяхното къри и мечтите им да се върнат в земите, където е свещеният им храм; ще живеем там, с тях, в този град и ще се къпем в морето, и ще танцуваме на улицата, и ще правим слънчеви бани на чуждите покриви, от къде на къде трябва да се държим прилично, та ние двамата още нямаме трийсет...

Говоря, шепна, смея се, плача, галя ръцете й, челото, корема - не помня даже кога тя престава да ме слуша, кога замира. Пръв забелязва това отецът - отблъсква ме встрани, аз падам по очи на пода, скачам, за да се бия, а той: „Тя не диша! Кретен, къде гледаше?!“. Слушам сърцето й: тишина, и в корема й никой не помръдва.

- Как така?! Какво?! Защо така?!

- Сърцето й! Сърцето й е спряло! Трябва да се направи нещо с детето! Дайте нож! Някой да даде нож!

- Не! Не! Няма да позволя да я режете! Тя е жива! Заслушай се! Просто бие слабо! Слабо!

Някаква жена донася огледалце и го доближават до устните на Анели - целите сини - и на него не се появява нито капка роса, няма замъгляване, няма живот.

- Махай се! Махай се, кучко! - Аз държа огледалцето сам; никаква полза.

Отец Андре иска да й разреже корема, но не знае как. И аз не знам. И ме е страх да не навредя на детето, а то вече не се дърпа там, то вече е утихнало, докато ние сме се суетили и сме викали един на друг.

После, когато аз вече се извръщам, по някакъв начин го изваждат. Момче. Мъртво.

- Сърцето й. Сърцето й е спряло - бърбори в ухото ми отецът. - Ние тук без лекари нямаше какво да направим. Така или иначе не бихме успели.

Удрям го с юмрук, без да се обръщам към него, гледам към жена си, към Анели -разпорена, премазана, опустошена. Спускам се пред нея на колене, отмятам косата от челото й, намествам по-удобно главата й - тежка като гюле, зловещо послушна. Шепна й в ухото това, което не съм й казал на глас: „Обичам те. Недей, моля те. Обичам те. Току-що те намерих. Не искам да те губя“. Целувам я по устните - горещината е отминала и целият й живот е пропаднал, и устните й вече са толкова студени, каквито хората нямат. Докосвам гърдите й - хладно желе, потта й изсъхва.

Не разбирам.

Това тя ли е? Тя ли е, или някоя чужда кукла?

- Господ прибра душата й.

- Млъкнете! Млъкнете, твари!

Някой прерязва мъртвата пъпна връв, загръща сгърченото малиново телце в парцали, някой покрива Анели с чаршаф.