Младите лъвове [bg]

Станете, деца, станете от дъното на пролива, вие, погребаните под корабните останки, отърсете от себе си папратите на морската джунгла и нека топлото течение съгрее вашите души. Макар че се борим срещу убийци, нека не обагряме с кръв собствените си ръце. Нека не превръщаме нашите врагове в безплътни сенки, нека се опитаме да направим от тях наши братя. Ако ние носим в себе си меча господен — както се хвалим, — то нека помним, че той е направен от благородна стомана и нека не допуснем в нашите ръце на англичани да се превърне в кървав касапски нож.“

Старецът въздъхна и потрепери слабо; вятърът, който се провираше през счупените прозорци, продължаваше да пилее дългите му коси. Той постоя така, отправил невиждащ поглед над главите на богомолците, сякаш в своя старчески унес бе забравил напълно за тях. После сведе очи и се усмихна благо към полупразните скамейки.

Заедно с енориашите си старецът прочете една молитва и изпя заключителния химн, но Ноа не чу почти нищо. Словата на божия служител го бяха развълнували и събудили в душата му обич към стареца, към хората около него, към войниците, които стояха зад оръдията си отсам и оттатък Ламанш, към всички живи, обречени скоро да загинат. Тия слова породиха в сърцето му някаква необяснима надежда. Здравият разум не му позволяваше да приеме думите на свещеника. Заставен да убива, самият той мишена на врага и опознал объркания характер на войната, в която участваше, Ноа разбираше, че е почти невъзможно да спазва в сраженията така строго християнските повели, проповядвани от стария човек, схващаше, че подобен опит би сложил прекалено тежко бреме върху плещите на армията и би позволил на враговете да добият твърде лесно преимущество, което един ден би могло да струва собствения му живот. И все пак проповедта на пастора го изпълни с надежда. Ако в такова време и на такова място, където димът от последните седем бомби — носители на безсмислена злоба — не се бе още разсеял, ако в тая засегната от войната църква, сред тия ранени войници и тия хора, загубили близки, ако в такава, обстановка можеше да се намери човек, който е способен тъй страстно да зове към милосърдие и братство, който е способен да говори, без да се бои от наказание и упрек, тогава светът действително все още не беше загубен. Ноа знаеше, че оттатък Ламанш никой не смее да говори така и че именно там, отвъд Ламанш, се намират хората, на които е съдено да бъдат победени. И не те щяха да владеят света, а тия тук дремещи унили хора, които седяха сега, кимайки глави, пред своя проповедник! „Дотогава, докато на тоя свят се чуват подобни сурови, нелогични и същевременно любещи гласове — помисли си Ноа, — дотогава и моето собствено дете ще може да живее в атмосфера на упование и надежда.“