![Младите лъвове [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/0/7/8/mladite-lvove-bg-download.jpg)
Младите лъвове [bg]
- Автор: Шоу Ирвин
- Год: 1968
- Язык: болгарский
- Год: "Народна култура"
- Переводчик: Юлий Генов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Младите лъвове [bg]». Краткое содержание книги:
„Град, който воюва!“ — повтори си Ноа.
В края на улицата имаше някакъв бронзов паметник, почернял и очукан от морските ветрове. Ноа прочете надписа, който гласеше, че паметникът е издигнат за слава на английските войници, минали през това място на път за Франция през 1914–1918 година.
„И ето сега пак, в трийсет и девета — помисли си Ноа — и после в четирийсета, при отстъплението на Дюнкерк. Какъв ли надпис ще прочете войникът в Дувър след двадесет години и какви ли битки ще възкреси той в паметта му?“
Той продължи нататък, обхванат от чувството, че целият град му принадлежи. Пътят се катереше нагоре по прочутите скали, след това се виеше сред изложени на вятъра поляни, които напомняха парк, поддържан в добро състояние от работлив и грижлив, но лишен от въображение градинар.
Вървеше бързо, като размахваше ръце. Сега — без карабина, без войнишка раница, без котелка и щик — ходенето през тая зимна утрин му се струваше леко, неизискващо усилия движение, радостно и спонтанно проявление на физическо здраве.
Когато стигна върха на канарата, мъглата се бе вдигнала и Ламанш искреше игриво, син и блестящ, чак до френския бряг. В далечината се издигаше скалата на Кале. Ноа се спря и се загледа към отвъдния бряг. Франция изглеждаше съвсем близко. Стори му се даже, че различава един камион, който пълзеше нагоре по пътя и след малко мина край църква, чиято островърха камбанария се издигаше в редкия въздух. Сигурно военен камион, с който немски войници отиваха на църква. Ноа изпита особено странно чувство, докато се взираше така към неприятелската територия в далечината, съзнавайки, че в тоя миг немците може би го наблюдават през своите бинокли. Това примирие, наложено от огромното разстояние, приличаше на хипнотичен сън. Кой знае защо, по време на война хората мислят, че щом зърнеш врага или той тебе, някой трябва веднага да падне убит. И това миролюбиво взаимно наблюдение изглеждаше някак си неестествено, ненормално; то оставяше у човека особено смущаващо чувство на неудовлетвореност. „Колкото и странно да изглежда — помисли си Ноа, — това може да ми попречи по-късно да ги избивам с лека ръка.“
Застанал така на върха на скалата, той продължаваше да наблюдава загадъчния, ясно очертан бряг на Европа. Кале, с неговите докове, островърхи кули, покриви на къщи и голи дървета, извисени в небето, лежеше притихнал в безмълвието на неделното утро точно както Дувър, проснал се под собствените му крака. Как му се искаше Роджър да бъде сега при него! Роджър сигурно би направил някаква неясна, но ценна забележка за взаимните отношения между тия два града близнаци през вековете — два града, които са изпращали един на друг риболовни флотилии, туристи, посланици, войници, пирати и снаряди. Колко жалко бе, че Роджър трябваше да отиде на Филипинските острови, за да умре сред палмите и обраслите в лишеи джунгли. И колко по-подходящо би било — щом му беше писано да умре, — ако куршумът го беше стигнал по време на щурма срещу брега на Франция, която той обичаше толкова много, или ако беше загинал, когато влиза усмихнат в някое село край Париж, за да потърси съдържателя на кафенето, в което преди години е пил кафе в компания с местни хора; или ако беше намерил смъртта си в Италия, сражавайки се може би тъкмо в онова рибарско селце, в което се е отбивал на път от Неапол за Рим през есента на тридесет и шеста година, ако бе паднал там, разпознавайки църквицата, общината, лицето на някоя девойка. „Смъртта — помисли Ноа — има свои специфични степени на справедливост и смъртта на Роджър лежи някъде в основата на тая скала.“
След войната — реши Ноа — щеше да дойде тука заедно с Хоуп.
„Аз стоях ей на това място — ще й каже той, — наоколо беше съвсем тихо, а ето там се виждаше Франция, която изглеждаше точно както днес. И досега не мога да разбера добре, защо реших да прекарам може би последната си отпуска именно в Дувър? Не зная… вероятно просто от любопитство, от желание да видя как изглежда тоя град — град, който воюва, действително воюва — и да хвърля поглед към мястото, където се намираше врагът… Толкова бях слушал за немците, за начина, по който се сражават, за оръжията им, за издевателствата, които вършат, че исках поне да зърна земята, която газят. Да, и от време на време оръдията гърмяха, но това не беше яростна стрелба — както обикновено, се изразяваме във войската…“