Дума Ки
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #52
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Дума Ки». Краткое содержание книги:
Промяната настъпва, след като Едгар наема къща на ДУМА КИ — красив и (странно защо?) почти необитаем остров в Мексиканския залив. Приказните залези и шепотът на раковините по брега го вдъхновяват и той се отдава на едновремешното си хоби — рисуването. Оказва се обаче, че талантът му е и чудо, и опасно оръжие. Защото много негови картини притежават сила, която не може да се контролира. Защото могат и да лекуват, и да убиват…
— Какво, по дяволите, беше това? — възкликна Джак.
— Привидения — отвърнах. Останки от могъщото въображение на едно малко момиченце. И като ги гледам, едва ли ще оцелеят дълго. — Качих се в колата. — Хайде, Джак. Карай напред, докато все още можеш.
Мерцедесът отново запълзя по пътеката. Попитай Уайърман колко е часът.
— Минава два.
Оказа се, че автомобилът успя да стигне чак до портата на първото „Гнездо на чаплата“. Не бих се обзаложил, че е възможно, но го направихме. Растителността ни обгърна в поредната си угнетяваща хватка — бананови дървета и вирджински борове, задушени от сивите бради на испанския мъх, — обаче Джак провря колата през препятствията и гъсталаците внезапно се отдръпнаха. Тук стихиите бяха разрушили напълно асфалтовото покритие и остатъкът от пътя представляваше само далечен спомен за равна настилка, но въпреки всички трудности дрънчащият, тресящ се и ръмжащ мерцедес успя да се добере до каменните колони. От двете им страни се простираше гигантски жив плет, висок поне пет метра и незнайно колко широк, който бе започнал да протяга зелените си пипала надолу по хълма към джунглата. Портата беше ръждясала и зееше полуотворена, но изглеждаше твърде тясна, за да мине мерцедесът през нея.
От двете страни на последния участък от пътя се издигаха прастари австралийски борове с внушителна височина. Огледах се за летящи нагоре с краката птици, но не забелязах нищо подобно. Не се виждаха и „нормални“ птици, обаче чувах едва доловимо бръмчене, издаващо присъствието на насекоми.
Джак спря пред портата и се обърна към нас. На лицето му бе изписано извинително изражение.
— Мисля, че старичкото ни маце няма да може да се провре отвъд — заяви той.
Излязохме от колата. Уайърман се спря, за да разгледа старинните, покрити с лишеи метални плочки върху колоните. На тази вляво пишеше „ГНЕЗДОТО НА ЧАПЛАТА“, а на тази вдясно — „ИСТЛЕЙК“. Под фамилното име на рода обаче се виждаше и нещо друго — сякаш надраскано с нож или друг остър предмет. Вероятно навремето е било трудно да се разчете, ала лишеите, прорасли в тънките улейчета, сега го караха да се откроява: „Abyssus abyssum invocat“.
— Някаква идея какво означава? — обърнах се към Уайърман.
— Да — кимна той. — Това е предупреждение, което често отправят към младите адвокати, след като придобият право за самостоятелна практика. Свободният превод гласи: „Една погрешна стъпка води до друга“, а буквалният: „Адът пробужда ад.“ — Той ме изгледа мрачно и отново отмести очи към посланието под фамилното име. — Предполагам, че това е била последната присъда на Джон Истлейк, преди да напусне завинаги тази версия на „Гнездото на чаплата“.
Джак се пресегна да пипне надписа, но се отказа.
Уайърман обаче го направи.
— Присъдата, господа… и то изречена на езика на правото. Залезът е в седем и петнайсет, без значение дали ни харесва или не, а дневната светлина е мимолетно явление. Ще се редуваме с кошницата за пикник. Доста е тежичка тази мръсница.
XI
Ала преди да отидем където и да било, се спряхме под арката на портата, за да разгледаме внимателно първия дом на Елизабет на Дума Ки. Първата ми реакция беше потрес. Някъде из затънтените части на съзнанието ми проблясваше ярка пътеводна нишка — влизаме в къщата, качваме се на горния етаж и откриваме каква е била спалнята на Либит. Оттам ампутираната ми ръка, понякога известна като Магическия екстрасензорен уред на Едгар Фриймантъл, ме води към отдавна забравен пътнически куфар (или просто някакво дървено сандъче). Вътре ни очакват още рисунка — липсващите рисунки, онези, които ще ни кажат къде е Персе и ще ни помогнат да разрешим загадката на течащата маса. И всичко това се случва преди залез-слънце.
Хубава история, но с един недостатък — горната половина на „Гнездото на чаплата“ вече я нямаше. Къщата беше като зеещ кратер и горните етажи бяха напълно опустошени от отдавнашна буря. Приземния етаж все още се крепеше, но бе обгърнат от някакви синьо-зелени увивни растения — същите покриваха и колоните на фасадата. Испански мъж провисваше от корнизите, превръщайки верандата в пещера. Самата сграда бе заобиколена от изпочупени оранжеви керемиди — само това бе останало от покрива. Те стърчаха като зъби на великани сред бурените, избуяли на мястото на някогашната морава. Покритата с натрошени раковини алея бе погребана под израсналите смокини, удушвачи; същото се отнасяше и за тенис корта и онова, което навремето е било детска къщичка за игра. Още увивни растения пълзяха и по стените на дългата постройка зад корта, наподобяваща хамбар, и покриваха проядения дървен покрив на детската къщичка.