Дума Ки
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #52
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Дума Ки». Краткое содержание книги:
Промяната настъпва, след като Едгар наема къща на ДУМА КИ — красив и (странно защо?) почти необитаем остров в Мексиканския залив. Приказните залези и шепотът на раковините по брега го вдъхновяват и той се отдава на едновремешното си хоби — рисуването. Оказва се обаче, че талантът му е и чудо, и опасно оръжие. Защото много негови картини притежават сила, която не може да се контролира. Защото могат и да лекуват, и да убиват…
VIII
Поисках Джак да кара, а Уайърман да седне на задната седалка. На въпроса му защо отговорих, че си имам своите съображения и смятам, че съвсем скоро и той ще ги разбере.
— Ако греша — добавих, — никой няма да бъде по-доволен от мен.
Джак се върна на пътя и зави на юг. Воден от любопитство, аз включих радиото и бях възнаграден с Били Рей Сайръс, който се жалваше от разбитото си сърце. Джак изохка и се пресегна, може би за да потърси „Кост“, ала преди да го стори, Били Рей беше заглушен от ужасно пращене.
— Спри го, за Бога! — извика Уайърман.
Реагирах преди Джак и се опитах да намаля звука. Никакъв резултат. Даже ми се стори, че непоносимото пращене се усили. Усещах как вибрира в пломбите ми и натиснах бутона за изключване, преди тъпанчетата ми да започнат да кървят.
— Какво беше това? — попита Джак. Беше спрял колата и очите му бяха разширени от изумление.
— Уайърман го нарече „ужасната околност“ — подхвърлих аз. — Малко наследство от експериментите на военновъздушните сили отпреди шейсетина година.
— Много забавно — обади се Уайърман.
Джак се взираше в радиото.
— Искам да го пробвам отново.
— Моля — казах и затиснах с длан лявото си ухо.
Младежът включи отново радиото. Този път пращенето, връхлитащо ни от четирите колони на мерцедеса, бе оглушително като двигател на реактивен самолет. И въпреки че бях долепил длан до ухото си, отвратителният шум сякаш пронизваше мозъка ми. Стори ми се, че чух Уайърман да крещи, ала не бях съвсем сигурен.
Джак изключи радиото и чудовищната звукова виелица моментално секна.
— Май ще трябва да минем без музика.
— Уайърман? Добре ли си? — Гласът ми сякаш идваше отдалеч, иззад плътна завеса от несекващо бучене.
— Купонясвам си — отвърна той.
IX
Мисля, че Джак успя да стигне малко по-далеч от мястото, където на Илзе й прилоша; може би si, може би no. Беше трудно да се определи, след като навлезеш сред гъстата растителност. Пътят се стесни до тясна лента с неравна и осеяна с коренища повърхност. Храсталаците се преплитаха над главите ни, закривайки по-голямата част от небето. Все едно се намирахме в тунел. Стъклата на колата бяха вдигнати, но въпреки това в купето проникваше сладникавата лепкава миризма на джунглата.
Младежът изпробва амортисьорите на стария мерцедес върху една гигантска дупка. Колата издрънча, разтърси се и внезапно спря.
— Съжалявам — каза Джак и превключи на СТОП. Устните му трепереха, а очите му се бяха разширили. — Май ще…
Знаех какво ще направи.
Той отвори вратата, наведе се и повърна. Казвах си, че миризмата на джунглата (или каквото там се простираше на километър и половина след „Двореца“) се усеща доста силно в колата, но онова, което ни връхлетя през отворената врата, беше десет пъти по-натрапчиво, противно, гниещо и живо. В същото време не чувах крясъка на птици сред стълпотворението от разлагащи се храсталаци. Единственият звук беше от повръщането на Джак.
Най-накрая младежът се отпусна на седалката. И той смяташе, че аз съм пребледнял? Беше доста забавно, понеже в този ранен априлски следобед Джак Кантори беше по-блед и от студена мартенска утрин в Минесота. И вместо на двайсет и една, изглеждаше на четирийсет и една — при това съсипан и болен. „Сигурно е от салатата с риба тон“ — беше казала Илзе, но не това беше причината. Да, проблемът идваше от океана, но нямаше нищо общо с рибата тон.
— Съжалявам — повтори Джак. — Не знам какво ми става. Сигурно е заради миризмата — тази воня на гнило… — Нещо в гърлото му изгъргори и той отново се наведе навън. Този път обаче не успя да се хване за волана и ако не бях го сграбчил за яката, щеше да падне в собствения си бълвоч.
Той се облегна отново на седалката. Дишаше тежко, очите му бяха затворени, а лицето — плувнало в пот.
— По-добре да го върнем в „Двореца“ — предложи Уайърман. — Не искам да губим време — нито пък да изгубим него, — но тази работа не ми харесва.