Дума Ки
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #52
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Дума Ки». Краткое содержание книги:
Промяната настъпва, след като Едгар наема къща на ДУМА КИ — красив и (странно защо?) почти необитаем остров в Мексиканския залив. Приказните залези и шепотът на раковините по брега го вдъхновяват и той се отдава на едновремешното си хоби — рисуването. Оказва се обаче, че талантът му е и чудо, и опасно оръжие. Защото много негови картини притежават сила, която не може да се контролира. Защото могат и да лекуват, и да убиват…
— Ако Персе поиска някой да ни нападне и мостът е извън строя, ще го накара да мине по малкото пешеходно мостче на остров Дон Педро — отбеляза Уайърман.
— Може би не — възразих, без да вдигам поглед от рисунката си. — Много хора не знаят за Слънчевата алея и съм сигурен, че Персе също не подозира за съществуването й.
— Защо?
— Защото сам ми каза, че е била изгладена през петдесетте, а тогава Персе е спяла.
Той се замисли за момент.
— Мислиш, че е възможно да бъде победена, нали? — попита след малко.
— Да. Едва ли ще можем да я убием, но да я приспим отново… защо не?
— Знаеш ли как?
За малко да кажа на глас: „Намери течащата маса и я оправи“, но не би имало никакъв смисъл.
— Още не. Сигурен съм, че има и други картини на Либит в старата къща. Онази в южната част на острова. Те ще ни кажат къде е Персе и какво трябва да сторим.
— Откъде знаеш, че има други картини?
„Защото трябва да са там“ — понечих да кажа, ала в същия миг прозвуча тъй чакания от мен сигнал. Петстотин метра по-надолу по пътя подемният мост между Дума Ки и Кейси Ки — единствената връзка между нас и континента — беше вдигнат. Преброих до двайсет, прибавяйки по едно Мисисипи след всяка число, както правех като дете. После изтрих с гумичката най-голямото зъбчато колело на рисунката си. Докато го правех, изпитах странно и приятно усещане — както в ампутираната ми ръка, така и в пространството между очите ми, — сякаш се бях отдал на любимо хоби, изискващо изключителна прецизност.
— Добре — казах.
— Вече можем ли да тръгваме? — нетърпеливо попита Уайърман.
— Не още.
Той погледна първо часовника, а после мен.
— Мислех, че бързаш, amigo. И като се има предвид какво видяхме снощи, едва ли е разумно да се мотаем. Какво искаш сега?
— Трябва да нарисувам двама ви — отвърнах.
IV
— За мен би било невероятна чест да ми нарисувате портрет, Едгар — подхвърли Джак, — а съм сигурен, че майка ми би била на седмото небе от щастие, но мисля, че Уайърман е прав. Наистина трябва да тръгваме.
— Бил ли си някога в южната част на острова, Джак?
— Като се замисля… не.
Бях почти сигурен. Ала докато откъсвах от скицника рисунката с механизмите на подемния мост, се загледах в Уайърман. И въпреки оловната тежест, смазала сърцето и чувствата ми, разбрах, че наистина искам да го узная.
— Ами ти? Ходил ли си някога да разгледаш първоначалното „Гнездо на чаплата“?
— Всъщност не. — Уайърман се приближи до прозореца и се загледа навън. — Подемният мост още не е вдигнат — виждам само едната му половина. Дотук добре.
Нямаше да ме отклони лесно от темата.
— Защо?
— Госпожица Истлейк ме посъветва да не ходя там — отвърна ми той, без да отделя поглед от прозореца. — Каза, че околността била ужасна. Подпочвените води, растителността, дори въздухът. Каза, че военновъздушните сили правили някакви изпитания в южната част на Дума по време на Втората световна война и отровили района, което обяснявало защо растенията избуяли с такова темпо. Каза ми, че отровният дъб бил нещо ужасно — по-ужасно сифилиса преди откриването на пеницилина. Че отъркаш ли се в него, щели да минат години, докато се излекуваш. Симптомите ту изчезвали, ту отново се повявали. И отровата се просмуквала навсякъде. Така ми каза.
Това беше много интересно, но Уайърман така и не отговори на въпроса ми. Затова го зададох отново.
— Твърдеше, че там гъмжало от змии — добави и се обърна към мен. — Много ме е страх от змии. Имам фобия от тях, откакто бях малко момче и една сутрин, когато бяхме с нашите на палатка, се събудих и открих, че в спалния ми чувал има смок. Беше се вмъкнал под долната ми фланелка. Изцапа ме с мускус и аз си помислих, че съм отровен. Сега доволен ли си?
— Да — кимнах. — Кога й разказа тази история? Преди или след като тя ти каза за змийската напаст в южната част на Дума?
— Не помня — отвърна той. После въздъхна. — Вероятно преди. Виждам накъде биеш — искала е да ме накара да не стъпя там.
„Ти го каза“ — помислих си, но не го изрекох.
— Притеснявам се най-много за Джак. Но е по-добре да сме подготвени.
— За мен? — Младежът изглеждаше смаян. — Изобщо не ме е страх от змии. Освен това знам как изглеждат отровният дъб и отровният бръшлян. Все пак съм бил бойскаут.