Град на небесен огън

— Съгласна съм — обади се Изабел и останалите се присъединиха към нея.

Магнус погледна към подиума, където бяха коленичили Джослин и Люк, и

въздъхна.

— Мнозинството печели. Знаете ли, има една стара долноземска поговорка, че лудите кучета и нефилимите никога не се вслушват в предупреждения.

— Магнус… — започна Алек, ала Магнус само поклати глава и немощно се изправи на крака.

Все още носеше дрипите на дрехите, с които бе отишъл на отдавнашната вечеря в къщата на феите в Идрис — нелепите останки от костюм и вратовръзка. Пръстени проблеснаха около пръстите му, когато събра ръце като за молитва и затвори очи.

— Отче мои — започна той и Клеъри чу Алек да си поема рязко дъх. — Отче мои, които си в ада, да не се свети твоето име, да доиде твоето царство, да бъде твоята воля, както в Едом, тъи и на земята, не прощаваи греховете ми, защото в огъня на огньовете няма да има ни обич и доброта, ни състрадание, ни изкупление. Отче мои, които воюваш във високи и в ниски места, ела при мен; викам те като твои син, навличайки си отговорността за призоваването ти.

Магнус отвори очи. Лицето му беше безизразно. Пет шокирани лица се взираха в него.

— В името на Ангела… — започна Алек.

— Не — разнесе се глас току зад тях. — Определено не в името на вашия Ангел.

Клеъри отвори широко очи. Отначало не видя нищо, само някаква движеща се сянка, а после мракът оформи фигура. Висок мъж, блед като кост, облечен в чисто бял костюм; върху китките му проблясваха сребърни копчета за ръкавели във формата на мухи. Имаше човешко лице; бледа, обтегната върху костите кожа, скули — остри като ножове. Нямаше толкова коса, колкото проблясваща корона от бодлива тел.

Очите му бяха златно-зелени, с котешки зеници.

— Татко. — Думата се откъсна от устните на Магнус като скръбна, печална въздишка. — Ти дойде.

Мъжът се усмихна. Предните му зъби бяха заострени като на котка.

— Синко. Много време мина, откакто ме повика за последен път. Бях започнал да се отчайвам, че никога няма да го сториш.

— Нямах намерение да го правя — сухо отвърна Магнус. — Повиках те веднъж, за да установя, че си ми баща. То бе достатъчно.

— Нараняваш ме. — Мъжът обърна зъбатата си усмивка към останалите. — Аз съм Асмодеи — представи се той. — Един от деветимата Принцове на Ада. Навярно сте чували името ми.

Алек издаде кратък, приглушен звук.

— Някога бях серафим, един от ангелите — продължи Асмодеи, видимо доволен от себе си. — Част от неизброимо воинство. А после избухна воината и ние паднахме като звезди от Небето. Аз последвах Светлоносеца, Утринната звезда, защото бях един от главните му съветници, и когато той падна, аз паднах заедно с него. В случаи че се чудите, деиствително е за предпочитане да властваш в Ада, отколкото да слугуваш в Рая… аз съм опитал и двете.

— Ти си… бащата на Магнус? — задавено попита Алек, а после се обърна към Магнус. — Когато взе магическата светлина в онзи тунел и тя лумна с различен цвят… заради него ли беше? — Той посочи Асмодей.