Ключът на Лъжеца
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Войната на Червената кралица #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ключът на Лъжеца». Краткое содержание книги:
— Ундорети сме ние. В битка родени. Размахвай чука, размахвай брадвата, от бойните ни викове и боговете треперят. — Той го изрече високо, но твърдо, без да трепне, и кълна се, това беше единственият момент, когато ми се стори, че Снори може да се пречупи.
Но той посочи ключа и ми махна да мина напред, без да се осмели да заговори. Приближих се към вратата. Мозъкът ми пищеше да бягам, мислите ми се блъскаха в търсене на изход. Може би Кара и Хенан имаха нужда от помощ, може би нямаше да са в безопасност. Мъжете, които ни преследваха от Умбертиде, сигурно бяха в тунелите и ни търсеха.
Допрях пръсти до кристала. Опитвах се да доловя нещо в него, опитвах се да чуя нотката и да разбера какво е привлякло Снори към тази колона. Нищо. Или поне така си мислех, докато не понечих да отделя пръсти… и в тази секунда го почувствах, видях го — сухота, жажда, празнота. Нямаше усещане за нещо, което да ни причаква, само глад, който вече бях виждал в мъртви очи.
— Господ да ни е на помощ. — Допрях ключа до кристала и ето я ключалката, все едно винаги си е била там, чакаща от началото на времето. Другите ме гледаха. — Кара, не трябва ли да вземеш момчето и да се махнете оттук?
— Трябва да заключа вратата — каза тя.
Пъхнах ключа в ключалката. Завъртях го. И изпитах чувството, че отлетя цяла година от живота ми. Дръпнах ключа, за да отворя вратата, съвсем мъничко, колкото да се разкрие линия от равномерна оранжева светлина. Въздухът в залата полетя със съскане в този процеп, сякаш Адът си поемаше дъх, и аз напрегнах сили да задържа вратата отворена, вкопчих се в ръба ѝ. Там, където пръстите ми бръкнаха вътре, усетих сухотата, сякаш кожата ми се белеше, а плътта ми се сбръчкваше върху костите.
Извадих ключа и неохотно, сякаш се движех през гъст захарен сироп, го сложих в протегнатата ръка на Кара. Едва не си го грабнах обратно. Изглеждаше ми прекалено окончателно. Може би тя забеляза нещо, защото побърза да го прибере в джоба си. Мигът отмина — мигът, който Кара беше чакала в продължение на хиляда мили. Дали Скилфар наистина ни бе пратила на края на света само за да ѝ даде време да направи магията си, така че един воин да се поддаде на чара ѝ, или при неуспех да се примири с мъдростта в нейния съвет и да ѝ връчи ключа на Локи по собствена воля? Не можеше ли Скилфар да покаже вратата на Снори още тогава, в пещерата си в Беерентопен, стига да искаше? Със сигурност онази ледена кучка бе знаела свои пътища към нея!
— Боговете да бдят над нас — каза Снори. — Не искаме никаква помощ, само да ни бъдат свидетели.
— Дрън-дрън, аз искам Господ да ми помага! Езичникът може да се оправя сам, ако желае!
Снори ми метна една усмивка, хвана вратата и задърпа, за да я отвори. Светлината сякаш засия през плътта му, очертавайки костите и по-широката усмивка на черепа му. И след миг беше преминал.
Вратата се изплъзна от хватката ми и се затръшна след него. Бих обвинил за това потните си пръсти, ако не бяха по-сухи отвсякога. Би трябвало да посегна да я отворя пак, но ръцете ми останаха да висят.
— О, Боже, не мога да го направя! — Гласът ми ми изневери.
— Няма нищо срамно в това. — Кара посегна да ме докосне по рамото и аз се хвърлих в обятията ѝ, увих ръце около нея, разкъсван от ридание — наполовина от срам и наполовина от скръб по още един приятел, може би единственият ми приятел, който сега беше кажи-речи мъртъв.
Не се гордея с това, което направиха ръцете ми в този момент. Е, само мъничко, защото беше хитро, без съмнение. Знаех, че Локи е мошеник и крадец, ако изобщо съществува — а той не съществува, защото има само един Бог и той е толкова мълчалив, че понякога и за него не съм сигурен, — както и да е, знаех, че проклятието му пречи на силните да вземат ключа насила, но Кара вече ми бе показала, че малко кражба е съвсем в духа на нещата. Отстъпих назад, като подсмърчах и търках очите си с една ръка, а другата криеше ключа на Локи, станал удобно малък, сякаш одобряваше измамата. Не съм сигурен кога очаквах Кара да усети липсата му — освен ако не забравеше за заключването на вратата, със сигурност щеше да разбере след броени мигове. Честно казано, не разсъждавах особено ясно. Знаех само, че няма начин да вляза в Ада и че сега държа в ръка билета си за благоволението на баба, а може би и билета си за трона, когато тя го освободи. Нещо повече, сега бях собственик на солна мина, изведнъж получила достъп до най-големите и доходоносни залежи на сол северно от Сахар в Африк, което ме правеше наистина много богат. Това вече не беше солна мина, а златна! Добавих тези две причини към другите хиляда да не влизам със Снори и останах убеден, че си струва да изтърпя всякакъв личен срам. В края на краищата… винаги взимай парите! Аз си имах своята цена и тя се оказа „всичко“. Пък и срамът ми имаше само двама свидетели, и двамата езичници. Ако не им харесваше, щях да си плюя на петите и да не спирам, докато не стигна до дома.