Ключът на Лъжеца
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Войната на Червената кралица #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ключът на Лъжеца». Краткое содержание книги:
„Винаги взимай парите.“ Шейсет и четири хиляди. Нелепа сума, абсурдна сума. С нея бих могъл да откупя обратно корабите на Гариус, да се отдам на разгулен живот сред елита на Вермилиън, да прелъстя сестрите Де Вийр и да ги разлъча от съпрузите им… Можех да купя на баба цял отряд синове на меча или боен кораб, или нещо друго, също толкова кръвожадно, за да отвлека мислите ѝ от загубата на един ключ, който никога не е притежавала…
— Парите ще те чакат като кредит в Златната къща. Ще се погрижа всички обвинения срещу теб да отпаднат и когато си изчистиш дълговете, ще можеш да напуснеш града — каза Келем.
— Не са ли тук? — Това ме разочарова. Исках планината от злато, която си бях представял.
— Аз не съм дракон, принц Джалан. Не спя върху своето съкровище.
— Шейсет и четири хиляди — в златни крони — и ще развалиш онова, което си направил на Снори. — Поколебах се, после въздъхнах. — Освен това той ще може да отвори вратата към смъртта, преди да вземеш ключа. — Погледнах северняка, който стоеше прегърбен, сложил бащински ръка на рамото на Хенан. — Макар че се моля да намери в себе си достатъчно разум да не го използва.
— Не. — Само това излезе от сребърната решетка на съсухрения врат на Келем, после настъпи тишина.
Поех си дълбоко въздух и избърсах потта от челото си.
— Шейсет и три хиляди, оправяш Снори и му даваш да отвори вратата. — Загубата на хилядарка в злато е съпроводена с ужасна болка. Такава, с която никога няма да свикна.
— Не.
— О, я стига. — Притиснах челото си с юмрук. — Направо ме убиваш. Шейсет и две, изцерението и вратата.
— Не.
Зачудих се докъде мога да го притисна. Келем явно се страхуваше от проклятието на Локи повече, отколкото от загубата на шейсет и четири хиляди в злато. Но може би по-малко, отколкото от отварянето на вратата към смъртта.
Вдигнах ръка да му дам знак да почака, пристъпих към Кара и се приведох да зашепна в ухото ѝ. По дяволите, как я желаех, дори там, дори тогава, дори хлъзгава от пот и с подозрение в очите.
— Кара… колко опасно е това проклятие?
Тя отстъпи назад, опряла пръсти в гърдите ми.
— Защо Скилфар не взе ключа от Снори?
— Хм… — Помъчих се да си спомня. — Светът се оформя по-добре от свободната воля. Дори ако това означава да оставиш глупави мъже да действат на своя глава… нали така каза? — Преместих поглед от нея към Снори. — Тя му е позволила да го задържи, защото… е мъдра. Или нещо такова.
Кара повдигна вежди.
— Не изглежда много вероятно, нали?
— Скилфар също се е страхувала?
— Това е ключът на Локи. Богът на измамите. Нищо толкова директно като силата няма да определи неговия притежател. Иначе да е станал ключът на Тор преди цяла вечност!
— Той трябва да бъде даден — каза Снори. — Олаф Рикесон го взел със сила и проклятието на Локи вледенило армията му, десет хиляди души.
— Значи… когато ми даде ключа тогава, в маслинената горичка…
— Се доверих на приятел, да.
— По дяволите. — Снори беше поставил своето бъдеще в ръцете ми. Това беше много повече вяра от тази, с която можех да се справя. Беше все едно да кажеш на куче да охранява пържола. Беше тъпо. — Ти изобщо не ме познаваш, Снори. — Някак си, даже с шейсет и четири хиляди златни крони, блестящи в непосредственото ми бъдеще, се почувствах гадно. Може да беше треска или натравяне от горчивата сол в долните части на мината.
А може би беше заради това как Снори не каза и дума в своя защита, а просто стоеше като голям свръхлоялен идиот, какъвто си беше, и имаше безочието да очаква същата глупост от мен.
— Трийсет и две хиляди, лекарството и идиотът си отваря вратата.
— Не.
— О, за бога! Колко струва да отворим проклетата врата?
— Тази врата никога не бива да бъде отваряна. Дори да не вземеш никакво злато и да ми предложиш ключа само за да ти покажа вратата към смъртта, бих се поколебал. Има си причина призраците от моята младост да са пръснати из Ада. Не е било просто случайност, че един от тях е излязъл да ви се противопостави, когато сте се приближили към вратата на Еридруин. Отварянето на тази врата е опасно. Минаването през нея — още повече. — Челюстта на Келем се движеше, докато гласът излизаше от шията му. В устата му блестеше нещо, сребърно върху черния израстък, който някога е бил езикът му.
— Защо? Защо мъртво създание като теб ще го е грижа? — Та аз дори не исках да отварям вратата — защо спорех, вместо да се чудя как да отнеса златото си в Червения предел, и сам не знаех.
— Аз не съм мъртъв. — Келем наклони глава. — Просто… добре запазен.
Стоях, стиснал здраво ключа, под погледите на вещицата, воина, момчето и старите кокаляци на трона. Нещо в светлината на кристалите се промени, едва доловимо като леко изместване на вятъра, но аз го усетих.