Вълка от Уолстрийт
- Автор: Белфорт Джордан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Венков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Вълка от Уолстрийт». Краткое содержание книги:
— Нищо — изграчих. — Само морфин. Е, и малко ксанакс, може би. Имам болки в гърба. Всичко е по лекарско предписание.
— Тук съм, за да ти помогна, Джордан — усмихна се тъжно докторът, — а не да те арестувам за дрога.
Затворих очи и се подготвих за изтезанието. Много добре знаех какво ще последва. Персийското копеле ще се опита да навре маркуча в хранопровода ми, до самия стомах, че да му изтегли съдържанието. После ще изсипе кило активиран въглен в стомаха ми, та дрогата да мине по чревната система, без организмът да я поеме. Беше един от онези редки моменти в живота ми, в които съжалявах, че съм прочел толкова много неща. А последната мисъл, която ми мина преди докторите и сестрите да ме нападнат и да ми натикат маркуча в гърлото, беше: Божичко, писна ми да съм винаги прав!
Час по-късно стомахът ми бе абсолютно празен, като не се смята оня самосвал с активиран въглен, дето го набутаха през гърлото ми. Когато най-сетне махнаха черния маркуч, все още бях привързан към масата. Докато и последните сантиметри маркуч се изнизваха от хранопровода ми, се зачудих как ли ония женски порнозвезди поемат надълбоко всичките там огромни пениси, без да им се повдига. Знам, че беше необичайна мисъл, но именно тя ми мина през ума.
— Как се чувстваш? — попита милосърдният доктор.
— Страшно ми се ходи до тоалетна — рекох. — Та ако не ме отвържете, направо в гащите ще се насера.
Докторът кимна и една от сестрите се зае да ме отвързва.
— Ей там е тоалетната — рече. — След малко ще дойда да видя как върви.
Не бях съвсем наясно какво искаше да ми каже до мига, в който първият залп изригна от задника ми със силата на водно оръдие. Успях да въздържа любопитството си и да не погледна в чинията какво е излязло от мен, но след десет минути на мощни залпове не издържах и хвърлих поглед. Приличаше на изригване на Везувий — бях избълвал от задника си килограми тъмночерна вулканична пепел. Ако сутринта теглото ми бе петдесет и девет кила, сега сигурно бях слязъл на петдесет и четири. Целите ми вътрешности се бяха озовали в тая евтина порцеланова тоалетна чиния в Бока Рейтън, Флорида.
Час по-късно най-сетне се излюпих от тоалетната. Бях прекарал най-страшното и вече се чувствах значително по-нормално. Вероятно, рекох си, са изпомпали от мен и някаква част от лудостта. Както и да е, настана време да се върнем към „Животът на богатите и дисфункционалните“; време да се сдобрим с Графинята, да намаля консумацията си на дрога и да заживея по-кротко. Та все пак бях вече мъж на трийсет и четири години и баща на две деца.
— Благодаря — казах на милосърдния доктор. — И извинявай, че те ухапах. Нещо бях поизнервен. Нали ме разбираш?
— Няма проблем — кимна той. — Радвам се, че можахме да помогнем.
— Бихте ли ми повикали едно такси, момчета? Трябва да се прибирам, че да се наспя.
Точно тогава забелязах, че двамата полицаи са все още в стаята и че са се запътили направо към мен. И имах подчертаното чувство, че не се канят да ми предложат те да ме закарат до нас.
Докторът отстъпи крачна назад, докато единият от полицаите извади чифт белезници. Исусе Христе! — рекох си. Пак ли ще ме закопчаят? На Вълка щеше да му е за четвърти път в рамките на по-малко от двайсет и четири часа! Че какво толкова бях извършил? Реших, че всъщност ще е по-добре да не се впускам мислено в тази посока. В края на краищата там, накъдето щяха да ме поведат, щях да разполагам с предостатъчно време да обмисля всичко.
Докато ми щракаше белезниците, полицаят каза:
— По силата на закона „Бейкър“ ще бъдете вкаран в затворено психиатрично отделение за срок от седемдесет и два часа, след което ще ви изправят пред съдия да прецени дали още представлявате опасност за себе си и за обществото. Извинете ме, сър.
Х-м-м-м… добро момче ми изглежда тоя флоридски полицай, пък и той просто си върши работата. Още повече, че се кани да ме води в психиатрично отделение, а не в затвора, което все пак е за предпочитане, нали?
— Аз съм пеперудка! Аз съм пеперудка! — пищеше една свръхдебела тъмнокоса жена в синя хавайска рокля, размахваше ръце и се носеше в бавни кръгове около затвореното психиатрично отделение на четвъртия етаж на медицинския център „Делрей“.