Вълка от Уолстрийт
- Автор: Белфорт Джордан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Венков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Вълка от Уолстрийт». Краткое содержание книги:
С безкрайно натъжен глас рекох на Лори:
— Предай на Надин, че съжалявам, и да целуне децата за довиждане от мен.
Последното, което чух, преди да затворя телефона, беше писъкът на Лори:
— Джордан, недей! Не прекъсвай…
Сръчно грабнах флакона с морфина, отвъртях капачката и изсипах съдържанието в шепата си. Таблетките бяха толкова много, че половината се разсипаха по пода. Но успях да задържа все пак петдесетина, които образуваха пирамидка върху дланта ми — чудесна пурпурна пирамидка. Хвърлих ги в устата си и захванах да ги дъвча. След което настъпи истински ад.
Видях Дейв да тича към мен, затова кривнах към отсрещната страна на кухнята и грабнах бутилка „Джак Даниелс“, но той се метна отгоре ми, преди да опра устни до гърлото й — изби я от ръката ми и ме сграбчи в мечешка прегръдка. Телефонът зазвъня. Той не му обърна внимание, а ме събори на пода, пъхна огромните си пръсти в устата ми и се опита да изгребе таблетките. Ухапах го, но той беше прекалено силен и ме надви.
— Плюй! Плюй! — крещеше.
— Да ти го начукам! — извиках. — Пусни ме, или ще те убия, копеле мръсно!
Телефонът продължаваше да звъни, Дейв продължаваше да крещи „Плюй! Плюй!“, а аз продължавах да дъвча и се мъчех да преглътна колкото се може повече таблетки, докато той накрая сграби бузите ми с дясната си ръка и стисна с огромна сила.
— Майка му дееба! — изплюх таблетките. Имаха отровен вкус… невероятно горчив… а аз толкова много бях погълнал, че изобщо не ми пукаше. Вече бе въпрос единствено на време.
Докато ме притискаше с една ръка към пода, Дейв грабна безкабелния, набра 911 и запъхтяно издиктува адреса си на полицията. После захвърли слушалката и направи опит да изгребе още таблетки от устата ми. Пак го ухапах.
— Махай мръсните си лапи от устата ми, селяндур шибан! Никога няма да ти го простя. И ти си с тях.
— Успокой се — рече той, вдигна ме, сякаш бях наръч цепеници, и ме отнесе на дивана.
Останах да лежа там и да го псувам цели две минути, но накрая взе да ми омръзва. Почвах да изпитвам силна умора… някаква топлина… придряма ми се. Никак не беше неприятно всъщност. Тогава телефонът пак иззвъня. Дейв го вдигна. Обаждаше се Лори. Опитах се да подслушам какво си говорят, но дрямката бързо ме унесе. Дейв притисна телефона до ухото ми и рече:
— Хайде, приятел, жена ти те търси. Иска да говори с теб. Иска да ти каже, че още те обича.
— Над? — попитах с безкрайно сънлив глас.
Любвеобилната Графиня:
— Сладур, дръж се заради мен. Още те обичам. Всичко ще се оправи. И децата те обичат, и аз те обичам. Всичко ще е окей. Не ми заспивай на телефона.
Разплаках се:
— Съжалявам, Над. Не исках да ти правя това, което направих днес. Не съзнавах какво върша. Но не мога да се понасям… Съжалявам… — и се разридах безутешно.
— Няма нищо — каза жена ми. — Не съм спряла да те обичам. Дръж се, чу ли? Всичко ще е окей.
— Винаги съм те обичал, Над, от мига, в който те видях за пръв път.
В този миг предозирах.
Дойдох на себе си с най-отвратителното усещане, което можете да си представите. Помня, че пищях:
— Махни това от устата ми, путьо! — без да съм съвсем сигурен защо го искам.
Проумях само секунда след това. Бях привързан към маса за прегледи в някакво спешно отделение, заобиколен от екип от петима доктори и сестри. Масата бе вдигната перпендикулярно на пода. Не само ръцете и краката ми бяха вързани, но към масата ме придържаха и два широки пластмасови ремъка — един през торса, другият — през бедрата. Пред мен стоеше лекар в зелен болничен екип, а в ръката си държеше дълъг и дебел черен маркуч, каквито използват за автомобилните радиатори.
— Джордан — каза той твърдо, — трябва да ни помогнеш, така че престани да ме хапеш по ръката. Налага се да изпомпаме стомаха ти.
— Нищо ми няма — измънках. — Нищо не съм глътнал. Всичко изплюх. Само се майтапех.
— Разбирам — отвърна търпеливо лекарят, — но не можем да рискуваме. Сложихме ти наркан да противодейства на наркотиците, така че си извън опасност засега. Но чуй ме, приятелю, кръвното ти е високо до небето, а пулсът ти е неравномерен. Какво друго си взел, освен морфина?
Позволих си да го огледам за секунда. Имаше вид на иранец, или на перс, или на нещо от тоя сой. Как можех да му имам доверие? Та аз все пак бях евреин, сиреч — заклет негов враг. Дали пък Хипократовата клетва не стоеше над всички тия неща? Огледах и стаята и в ъгъла съзрях нещо крайно притеснително: двама униформени полицаи, въоръжени. Бяха се облегнали на стената и наблюдаваха. Ни дума повече, рекох си.