Сага за Форсайтови
- Автор: Голзуърди Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сага за Форсайтови». Краткое содержание книги:
Но под британската сдържаност и благопорядъчност тлеят страсти и се заплитат сложни, бурни, а понякога и гибелни отношения. Външно хладният Соумс Форсайт е болезнено влюбен в съпругата си Айрин, която не отвръща на чувствата му, осъзнавайки, че бракът й е бил грешка. Сърдечната и всеотдайна Джун, племенница на Соумс, копнее да се посвети изцяло на годеника си, архитекта Филип Босини, и да му бъде опора в творческия път. Но между Айрин и Босини възниква непреодолимо привличане — последвалите от него трагични събития променят не една съдба и стават причина за още драми на фона на дълга и мъчително сподавяна вражда между двата клона на рода.
Творбата обхваща период от над трийсет години, изгражда десетки паметни образи и отразява не само човешките съдби, но и променящите се нрави и стойности, конфликта между собственическото чувство и поривите към любовта и освободеността на изкуството, разчупването на традициите и прехода към модерната епоха. Дълбока, неизмерно увлекателна и художествено издържана, трилогията е най-знаменитата семейна сага в световната литература.
Гласът й прекъсна мислите му:
— Би ли желал да ми направиш една услуга, моето момче?
Вал се усмихна неуверено.
— Ще дойдеш ли тази сутрин с мене…
— Трябва да се срещна… — започна Вал, но нещо в изражението й го накара да млъкне. — Слушай — добави той, — да не би…
— Да, днес трябва да отида в съда.
Вече!… Тази проклета история, която почти бе успял да забрави, защото никой не я споменаваше. Но забеляза, че майка му стиска измъчено устни, и каза поривисто:
— Добре, мамо, ще дойда. Ах, тия негодници!
Сам не знаеше кои са негодниците, но думата изразяваше съвсем точно чувствата и на двамата и възстанови донякъде душевното им равновесие.
— Мисля, че ще бъде по-добре да облека черен костюм — промълви той и тръгна към стаята си. Облече черния костюм, сложи по-висока яка, карфица с бисер на вратовръзката, най-елегантните си сиви гети, като придружаваше обличането си с проклятия. Погледна се в огледалото, каза си: „Дявол да ме вземе, ако издам някак чувствата си!“, и слезе. Каретата на дядо му беше пред входа, а майка му чакаше, загърната в кожи, сякаш отиваше на прием у лорд-мера. Седнаха един до друг в затворената карета и през целия път до съда Вал продума само веднъж по предстоящото дело:
— Няма да се споменава за ония перли, нали?
Пухкавите бели краища от маншона на Уинифред потрепераха.
— О, не — отвърна тя, — днес всичко ще мине мирно и тихо. И баба ти искаше да дойде, но аз не се съгласих. Смятам, че ти можеш да се погрижиш за мене. Много добре изглеждаш, Вал. Само дръпни малко назад яката си… да, стига толкова.
— Ако започнат да ни оскърбяват… — започна той.
— О, няма опасност. Аз ще се държа съвсем спокойно. Другояче не може.
— Няма да искат показания от мене?
— Не, мили; този въпрос е уреден. — Тя потупа ръката му.
Самоувереният й тон успокои бурята в гърдите на Вал и той започна да смъква и навлича ръкавиците си. Видя, че е сбъркал — не бе взел тези, които подхождаха на гетите: трябваше да вземе сивите, а бе взел тъмнокафяви от шведска кожа; затова не можеше да реши дали да остане с тях, или да ги свали окончателно. Пристигнаха малко след десет Той идваше за пръв път в съда и сградата го порази веднага.
— Дявол го взел! — каза той, и влязоха в хола. — Тук има място за четири-пет чудесни тенискорта.
Соумс ги чакаше пред една от стълбите.
— Ето ви и вас! — посрещна ги той, без да се ръкува, сякаш събитието ги е направило по-близки и подобни церемонии ставаха излишни. — Първа зала, с Хепърли Браун. Нашето дело е първо.
Към гърлото на Вал напираше усещане, каквото изпитваше, когато се готвеше да удари с бухалка за крикет; но той тръгна твърдо подир майка си и вуйчо си, като се стараеше да не гледа наоколо, и си казваше, че тук мирише на „мухъл“. Струваше му се, че отвред ги наблюдават скришом, и дръпна Соумс за ръкава:
— Слушай, вуйчо, няма да допуснеш в залата разни противни журналисти, нали?
Соумс го стрелна изпод вежди, с погледа, който бе карал навремето мнозина да замълчат.
— Дойдохме — каза той. — Можеш да не сваляш палтото си, Уинифред.
Вал влезе подир тях разгневен, но с вирната глава. В тази проклета дупка хората — а те бяха много — седяха сякаш един връз друг, макар че в действителност местата бяха отделени с прегради; Вал би желал всички да пропаднат в дън земя. Но това видение — махагон, черни тоги, бели перуки, лица и хартии, всичко някак тайнствено и шумящо — трая само миг, докато седна до майка си на първия ред, с гръб към залата, вдъхна лъха на пармските виолетки и свали за последен път ръкавиците си. Майка му го погледна; той разбра изведнъж, че тя наистина се е нуждаела от присъствието му тук, че той действително значи нещо в тази история. Е, добре! Ще им покаже какво струва! Поизправи се, кръстоса нозе и загледа загадъчно гетите си. Но тъкмо в този миг някакъв „старик“ в тога и с дълга перука, който приличаше ужасно на сбръчкана старица, влезе през вратата на катедрата пред тях и Вал трябваше бързо да разкръстоса нозе и да стане заедно с всички.