Камъкът отвътре

Този път обаче бяха пристигнали по-рано — бягаха не от зимата, а от неразумната за тези късни есенни дни жега. Ли Юан стоеше в полумрака на хангара на совалката, усмихваше се на себе си, гушнал топло Куей Джен до рамото си, и наблюдаваше разтоварването. В такива моменти усещаше как баща му се размърдва вътре в него. Толкова пъти бе поглеждал нагоре, докато си играеше сред разтоварените сандъци, и през детските си очи бе виждал баща си, застанал точно така, както сега стоеше той, за да наглежда разтоварването.

Доволен, Ли Юан се обърна и тръгна. Куей Джен вече беше на петнайсет месеца и бърбореше първите си думи. Ли Юан се разсмя нежно — толкова го радваха тези бебешки изговорени безсмислици — гушна детето и кимна на стражите, навели глави до вратата към покоите му. Вътре всичко беше подготвено. На ниската масичка имаше поднос с хапки. До него — купа с храна за Куей Джен. Една бавачка чакаше, извърнала очи, готова да нахрани момченцето.

Обикновено Ли Юан би подал Куей Джен и би отишъл в собствените си покои, да си почива или да работи, но сега му хрумна да освободи жената, след което настани Куей Джен на ниското столче, коленичи и сам започна да го храни. Почти беше свършил, когато зад него някой се прокашля леко. При вратата със сведена глава коленичеше братовчед му, Вей Цен-ли.

— Влез, Цен-ли. Моля те. Почти приключих.

Тъй като познаваше протокола, Цен-ли се поколеба, после се поклони ниско, прекоси стаята наведен и коленичи срещу танга и сина му — не можеше да стои прав, щом тангът е на колене. Но като забеляза радостната усмивка на лицето на Юан, се осмели да се усмихне и той.

— Здраво момче, ваше височество. Като порасне, ще стане чудесен атлет и добър ездач.

Ли Юан го погледна и усмивката му стана още по-широка.

— Така ли мислиш, братовчеде Цен? — разсмя се, обърна се и пъхна още една лъжичка в очакващата го уста, като внимаваше да не позволи на Куей Джен да грабне лъжицата. — Нещо важно ли има?

— Няколко неща, ваше височество. Но нищо толкова спешно, че да ви прекъсвам.

Вей Цен-ли беше личен секретар на Ли Юан вече над половин година — пост, с който се справяше по-добре от всички очаквания. През последните седмици Ли Юан бе започнал да разчита на него все повече и повече, тъй като нуждата му от време постоянно растеше. Сега, когато Камарата вече беше отворена, можеха да се поотпуснат.

— Добре — Юан се поизправи малко. — Като свърша, ще ги обсъдим.

Купичката беше почти празна. Ли Юан обра с лъжицата последните остатъци и прилежно я пъхна в устата на сина си.

— Добре се справяте — разсмя се Цен-ли. — Когато аз опитвам, го омазвам целия!

Ли Юан го погледна, преди да остави купата встрани.

— Значи го храниш?

Цен-ли се усмихна широко — в момента съвсем се беше забравил.

— Само когато Миен Шан ми разреши. В това отношение жените ви са много ревниви. Постоянно се състезават коя да се грижи за малкия Куей Джен. Би могло да се нарече „мила ревност“.

— А… — Ли Юан гледа замислено още известно време, след това бавно се изправи на крака. Досега не знаеше за това и не беше много сигурен какво точно да мисли. Смяташе, че само бавачките хранят детето.