Последната империя

Един глас се извиси над останалите:

— Къща Хастинг е паднала? Кой ще ни храни сега?

„Толкова са изплашени — помисли Вин. — Никога не съм била като тях… или бях?“

— Ще ви пратя още припаси — обеща Келсайър. — Ще стигнат, поне за начало.

— Ти направи толкова много за нас — рече един мъж.

— Това е нищо. Ако искате да ми се отплатите, изправете глави. Не бъдете толкова изплашени. Те могат да бъдат победени.

— От хора като теб, господарю Келсайър — прошепна една жена. — Не от нас.

— Напротив — отвърна Келсайър. — Тъкмо от вас. Само от вас.

Родителите тикаха децата си напред, за да видят Келсайър отблизо. Вин наблюдаваше сцената със смесени чувства. В групата все още се отнасяха резервирано към нарастващата слава на Келсайър сред скаа, но държаха на думата си и не коментираха.

„Той наистина е загрижен за тях — мислеше си тя, докато гледаше как Келсайър вдига едно малко дете. — Не е само поза. Просто си е такъв — обича хората, обича скаа. Но… това е по-скоро обичта на родител към рожба, отколкото на човек към негов равен“.

Нима това бе лошо? В края на краищата той бе нещо като баща на скаа. Благородният господар, когото винаги са искали да имат. И все пак нещо я глождеше, докато гледаше тези бледи, изцапани със сажди лица; очите, изпълнени с благоговение и страхопочитание.

След малко Келсайър се сбогува с групата, като се оправда с друга среща. Навън с облекчение вдишаха свежия нощен въздух. Келсайър мълчеше, но като че ли стъпваше малко по-енергично.

Вин първа наруши тишината.

— Често ли ги навестяваш?

— Да. По няколко къщи на вечер. Така се разсейвам от монотонния си живот.

„От убийствата на благородници и разпространяването на лъжливи слухове — добави мислено Вин. — Да, на този фон посещението при скаа си е истинска почивка“.

Уговореното място за среща беше през няколко улици. Когато приближиха, Келсайър спря, присви очи в мрака, после посочи един бледо осветен прозорец.

— Марш каза, че ще запали светилник, ако другите принудители са си тръгнали.

— На прозореца или на стълбището?

— На стълбите — отвърна Келсайър. — Вратата трябва да е отключена, сградата е притежание на Министерството. Би трябвало да е празна.

Оказа се прав и за двете. Вътре не миришеше на застояло, както при отдавна изоставените постройки, но първите два етажа бяха съвсем пусти. Бързо се качиха по стълбите.

— Марш ще ни каже как реагира Министерството на войната между Къщите — подхвърли Келсайър, когато стигнаха последния етаж. Зад една от вратите блещукаше светлина и той я побутна. — Надявам се гарнизонът да не се върне толкова бързо. Ако войната продължи още известно време…

И замръзна на прага, запречил гледката вътре.

Вин веднага разпали пютриум и калай и приклекна, ослушваше се за неприятел. Но нямаше нищо. Пълна тишина.

— Не… — прошепна Келсайър.