Далечно царство
- Автор: Кол Алън, Бънч Крис
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стоянов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Далечно царство». Краткое содержание книги:
— О! — продължи Равелайн, като забеляза учудването ми. — Значи не си знаел. Не е голям, но достатъчен, та през всичките тези години да избягваш лошите магии, без да си предупреждаван за тях. Хората наричат такава магическа сила щастие. Аз, между впрочем, ще се погрижа „щастието“ на Антеро да изчезне и през следващите няколко седмици ще изтребя целия ви род. — Той се наслади за момент на моята агония, после продължи: — Да се върнем към моята изповед. Трябва да призная, че това ми доставя удоволствие, тъй като никога през живота ми не е имало някой достатъчно глупав, на когото да се доверя, нито пък някога ще има. Освен ако, може би, твоят дух от време на време не ми разрешава аудиенция. Виж, това може да се окаже забавно.
— Та да продължа. След смъртта на Халаб отслабих бдителността си, подобно на пиян часови на крепостна стена, напечена от обедното слънце. Следващата заплаха от фамилията Антеро, която долових, беше при сприятеляването ти с Дженъс Грейклок. Друг забележителен магьосник, макар и без правилно обучение. Очевидно магията се лепи по твоята фамилия като мухи на мед. Отново реших да предприема мерки, но отново избрах лошо закалена стомана — от ликантийците с тяхната прехвалена буря, която е лек зефир в сравнение със силите, които владея, до глупавия Касини. Най-сетне, когато всичките ми опити пропаднаха, реших да излея яда си в лично отмъщение. Тогава прибягнах до Нису Саймън, чиито достойнства ще трябва да преоценя, след като свърша с теб. После разбрах, че не бива да пилея време, щом проблемът сам се навира в ръцете ми; не оставяй днешната работа за утре, нали? И сега вече имам Дженъс Грейклок. Ти знаеш, че в някои отношения Дженъс може да бъде по-голям и от Халаб, тъй като Халаб едва беше почнал да се развива като магьосник и макар и велик, силата му можеше да се счита за голяма само от непретенциозни хора. Дженъс, с неговата решимост да измерва, да подрежда в каталози, да анализира магията би могъл из основи да разтърси този свят и може би някои други в отвъдното. За мен е цяло щастие, че неговите пороци са толкова големи, колкото и достойнствата му. Дженъс Кетер Грейклок е вече съвсем безопасен.
Равелайн протегна ръка, разпери пръсти и сви острите си като на граблива птица нокти.
— Допреди два дни той не беше съвсем в ръцете ми. Но след като ти го напусна, когато изклюкарствахте всичко… о, да, аз слушах въпреки детинските опити на Грейклок да направи защитна магия… той ме уведоми за случилото се. Казах му какво трябва да прави… и той ми се подчини! Той се подчини! И сега Дженъс е мой.
— Но ти още се страхуваш от него — казах аз.
— От никого не се страхувам — сопна се Равелайн, но хвърли бърз поглед настрани. После се успокои и изръмжа: — Толкоз по въпроса. Разговорът повече не ме развлича. Време е да сграбча. Хайде, Амалрик Антеро. Ела към своята гибел.
Равелайн разтвори ръце и се усмихна. Почувствах силата му да приижда като смазващи вълни. Вдигнах ръце и направих крачка напред. Обзе ме необуздан, жесток гняв и магията му се разтури. Свалих ръцете си.
— Ти си притежавал повече сила, отколкото мислех — изненада се Равелайн. — Грейф! Доведи ми го!
Грейф излезе от парализата си и скочи напред, огромните му мускулести лапи ме сграбчиха и ме вдигнаха от пода, смазвайки ме в мечешката си прегръдка. Хватката му обаче припомни на мускулите ми за намазаните с мазнина тела, за борбите на тепиха, за виковете на съдиите и триковете, на които ни учеха старите борци, като ни предупреждаваха никога да не ги използуваме в спорта. Изритах заднишката Грейф по коляното, той извика и ме отпусна достатъчно, за да забия юмрука на дясната си ръка в чатала му. Той ме изтърва, изпъшка и се преви. Обърнах се към него, сплетох пръсти и стоварих двете си ръце върху врата му. Той рухна на каменния под — може би вече мъртъв, но аз сграбчих мазната му коса, стъпих на врата му и рязко дръпнах главата му нагоре. Вратът му се счупи като изгнила съчка.
Стори ми се, че чувам шепот, глас, който не бях чувал от времето, когато държах в ръцете си един умиращ човек в Ликантия: „Сега вече съм истински свободен…“
Заех отново стойка за борба, готов за атаката на Равелайн. Но той не се помръдна, а усмивката му стана още по-широка.
— Този боклук — отбеляза той — няма да ми липсва. Става интересно. Сега ще се изправят един срещу друг латентната сила, която притежавате вие от фамилията Антеро, срещу моите изпитани, разработени умения. Отново ти заповядвам. Ела при мен, Амалрик Антеро! — Този път пръстите му направиха магически знак и той прошепна думи, от които, макар че не можех да ги разбера, по гърба ми полазиха мравки.