Далечно царство
- Автор: Кол Алън, Бънч Крис
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стоянов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Далечно царство». Краткое содержание книги:
Ако допуснехме Равелайн да изпълни плана си… и внезапно се сетих какво беше казал Равелайн за желанието си да превърне Дженъс в свой копой. И си помислих: „Копой? Или палач?“ Дженъс разполагаше с всички средства за заговор срещу царската фамилия. Не ме разбирайте погрешно — дори в този полусънен кошмар не виждах Дженъс да се промъква в царския палат с натопен в отрова нож в ръка. Но би ли могъл Дженъс да организира, да оглави и да извърши преврат? И в момента на победата да посечи новокоронования цар, който скърби за смъртта на своя брат? Не. Това беше чиста фантазия. Измъкнах се от водовъртежа на виденията. Погледнах през прозореца. Макар че все още беше тъмно, в градината се чуваха сънливи чирикания на птички. Не трябваше да заспивам пак, но заспах. Не си спомням дори как съм положил глава на възглавницата. Единственото, което си спомням, е мисълта, че следващият ден щеше да е съвсем различен.
ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ШЕСТА
ПЕЩЕРАТА
Събудих се всред кошмар. От двете ми страни светеха факли. Лежах на студен, мокър камък. Миришеше на плесен; в устата си усещах соления вкус на кръв. Знаех къде се намирам: все още бях в тъмницата, дълбоко под огромния морски замък на Ликантия. Събуждах се от един от онези прекрасни сънища, при които преминава половината от човешкия живот и всеки един момент от него ни се представя с най-големи подробности. Двамата с Дженъс не бяхме успели да се измъкнем от тъмницата, аз никога не бях воювал с жреците за душата на орисианския народ, никога не бях пътувал отвъд Пиперения бряг и обитавания от духове град, за да вляза в Далечното царство. Спомних си за жена на име Оумъри и разбрах, че никога не е съществувала, и очите ми се навлажниха. Поне боговете ми бяха изпратили момент на въображаемо щастие през този дълъг и често ужасен сън.
Събудих се, а умът ми продължаваше да блуждае през мъглата на фантазиите. Спомних си не само бягството от онази тъмница, но и точно как бяхме избягали. Това ме разсъни съвсем. Огледах проклетата килия, за да видя Дженъс. Щях да му разкажа съня си и особено онази част, която се отнасяше до тъмницата в Ликантия, а той може би щеше да доразвие моята илюзия за подготовка на истинско бягство.
— Ставай, Антеро! Мина достатъчно време, магията се е разсеяла — изграчи някакъв глас.
Не бях в тъмницата на Ликантия. Бях в друга подгизнала каменна килия, малка и тясна. Около мен нямаше хора… никаква охрана, никакви палачи, никакви затворници, нямаше го дори Дженъс. Имаше само един човек: Грейф. Той седеше свит на тежката каменна пейка до отсрещната стена. Усмихваше се. Насилих се и също му се усмихнах.
— Господарю Антеро — каза той с насмешка. — Ти се събуди. Да пратя ли слугините да приготвят банята? Да ти донесат копринени дрехи? Може би онази музикантка с хубави цици да изсвири нещо? Ех, да можех да я доведа и да видиш аз какво знам да правя. Но не е разрешено.
Умът ми беше като въртележка; не казах нищо. Нито пък можех да се мръдна от мястото, където бях. Грейф стана и дойде при мен. Видях зейналата му очна кухина — черна, гноясала. Ударът с дръжката на копието, нанесен от мен, наистина беше извадил едното му око. Грейф знаеше какво гледам и стиснатият му юмрук се заби в корема ми. Изпъшках и паднах на колене, без да мога да си поема дъх.
Той ме обърна с обутия си в ботуш крак, взря се в мен и се засмя.
— Ай! Ти изгаси една от моите светлинки. Но аз намерих по-добър начин за гледане. Моят господар ми даде… нещо, с което да виждам. Даде ми малко от своята сила, та да гледам хората и да виждам намеренията им. — Грейф потупа с пръсти празната си очна кухина, после се изкикоти; безмилостното ехо се разнесе из каменната килия.
В този момент видях в празната очна кухина червен огън — мъничко, червено, виещо се огънче. Разбрах, че навлизам в реалността на онзи кошмар, който ме преследваше дълги години. Не срещата ми с Грейф в Ликантия го бе направила мой безименен палач и лодкар. Беше ми разрешено, за добро или за лошо, да погледна в бъдещето. Кошмарът беше ясновидство и аз трябваше да съсека Грейф още първия път, когато го срещнах в двора на ликантийския хан.
— Виждам, че си все още замаян и се чудиш къде се намираш сега. В Ираяс. Дълбоко, дълбоко под земята, където никой няма да чуе твоя писък, нито да ти помогне. Знаеш ли, първото нещо, което научих от крадците и главорезите, беше, че най-напред трябва да сломиш човек с думи. Така че… Ти беше измамен. Излъган от човека, който мислиш за твой приятел. Човекът, който ти бе направил защитно заклинание, го отмени, така че аз и моите помощници можахме да влезем и да те отвлечем.