Воини в сянка (Специалните сили — поглед отвътре)
- Автор: Кланси Том, Стайнър Карл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Лъчезар Бенатов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Воини в сянка (Специалните сили — поглед отвътре)». Краткое содержание книги:
Подготвеността, издръжливостта и находчивостта на войника от специалните сили го правят адекватен в ситуации, в които традиционните оръжия и тактика са неприложими. Карл Стайнър е бил вторият главнокомандващ на СОКОМ, американското командване на специалните операции, което отговаря за готовността на всички части от сухопътните, военноморските и военновъздушните сили — „зелените барети“, „тюлените“ на военноморските сили, „рейнджърите“, силите за специални операции на ВВС, частите за психологически операции и други поделения за специални мисии.
Генерал Стайнър и Том Кланси проследяват заедно превръщането на специалните сили от малко ядро аутсайдери през 50-те години, преминали през виетнамския ад, до възродените специални сили в края на 80-те и началото на 90-те години и в новия век, като изпълнители на най-сложните мащабни, разнородни по характер мисии. Книгата предава информация от първа ръка и е част от съвременната военна история.
Тази част от мисията получи голямо отражение в медиите и, общо взето, беше успешна, но не попречи на иранците да продължат да нападат отделни кораби. Контактните мини представляваха специален проблем. Евтини и трудни за откриване с невъоръжено око, такива мини лесно се поставяха тайно през нощта и можеха да повредят сериозно цял танкер. Самото им присъствие разстрои търговията.
Докато Съединените щати бързаха да изпратят минотърсачи в Залива, военноморският флот осъзна, че трябва да се атакуват корените на проблема: иранците да бъдат пресрещнати, преди да пуснат мините в морето.
На два хеликоптера МН–6 и четири хеликоптера АН–6 „Литъл Бърд“ от специалното авиационно подразделение на армията бе възложено да направят точно това. Те бяха поставени директно под командването на командира на близкоизточните въоръжени сили вицеадмирал Харолд Дж. Бърнсен и натоварени със задачата да атакуват подозрителни съдове, посочени им от флотските патрули.
Първото предизвикателство се състоеше в приспособяване на екипировката на борда на хеликоптерите към морски условия. Самото кацане и излитане от люлеещ се кораб изправяше пилотите пред проблеми, които не бяха срещали никога преди. В допълнение някои армейски муниции, включително мощните 2.75-инчови ракети, използвани от „Литъл Бърд“, можеха да бъдат задействани от радиовълни, използвани често на военноморските кораби. Военноморските експерти откриха след задълбочени проверки, че специални метални прегради и смяната на един ракетен мотор щяха да позволят на армейските оръжия да бъдат използвани безопасно от хеликоптера.
До 6-ти август хеликоптерите бяха готови за действие. Опериращи през нощта на групи от по три хеликоптера — един МН–6 и два АН–6, — те летяха с военноморски хеликоптери ЛАМПС, които ги насочваха към подозрителни цели. Всеки хеликоптер в операцията притежаваше различни възможности. ЛАМПС (специални версии на хеликоптера „Каман SH–2F Сийспрайт“) бяха екипирани с мощни разузнавателни радари, но въоръжението им бе леко (ако изобщо го имаше) и те не бяха особено подходящи за нощни атаки. МН–6 и АН–6 бяха варианти на серията „Хюс/Макдонъл Дъглас“ MD500/530, изключително бързи и пъргави патрулни хеликоптери. И двата варианта бяха въоръжени. Общо взето, сериите МН бяха по-подходящи за транспортни и наблюдателни мисии, а АН за атаки с огневата си мощ.
Адмирал Бърнсен се нуждаеше от патрулни катери за наблюдение и пресрещане на иранските атакуващи съдове. Поради опасността от мини, катерите трябваше да бъдат бързи и плитко газещи, но бурното море в Залива и честите бури изключваха използването на по-голямата част от лекия мореходен арсенал на флота. Бърнсен избра патрулните катери „Марк III“, много бързи 65-футови лодки, които можеха да развиват скорост трийсет възела и имаха 40-милиметрови и 20-милиметрови оръдия, както и много други по-леки оръжия. Шест катера „Марк III“, заедно с други малко по-малки и не толкова добре въоръжени съдове бяха отделени за операцията.
„Тюлените“ започнаха да пристигат в края на август, осигурявайки на адмирала сила, която можеше да използва за няколко цели. Екип „Тюлен II“ и екип „Тюлен I“, заедно с поддържащи подразделения, бяха настанени на борда на „Гуадалканал“, боен кораб, чиито хеликоптери вече поддържаха конвоите на РЕШИТЕЛНА ВОЛЯ. Подемникът за хеликоптери и хангарът на палубата скоро започнаха да ехтят от учения с истински муниции.
Възникна обаче друг проблем. Поради тактически и стратегически причини „Гуадалканал“ получи заповед да действа в южната част на Залива и твърде на юг за операциите на „тюлените“ срещу иранците, които действаха в северната част на Персийския залив, близо до остров Фарси. Използването на сухоземна база изглеждаше изключено и даже ако можеше да се намери място върху приятелска територия, то щеше да бъде прекалено далеч от иранските води и лесна мишена за терористи. Офицерите от специалните операции в Щатите, както и Бърнсен и командирът на „тюлените“ на място искаха подвижна морска база, но всеки американски кораб толкова далеч на север щеше да представлява моментална и очевидна цел за иранците. Той не само щеше да бъде застрашен от мините, но и можеше да привлече значително внимание към американското участие в конфликта. Командирите на ССО започнаха да търсят някоя не толкова забележима плаваща база, която да поддържа операциите, без да привлича прекалено голямо внимание. Всъщност те имаха нужда от някой кораб с кран, място на борда за ремонт на патрулните катери, площадка за кацане на хеликоптери и каюта за специалните оператори и екипа за поддръжка.