Воини в сянка (Специалните сили — поглед отвътре)
- Автор: Кланси Том, Стайнър Карл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Лъчезар Бенатов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Воини в сянка (Специалните сили — поглед отвътре)». Краткое содержание книги:
Подготвеността, издръжливостта и находчивостта на войника от специалните сили го правят адекватен в ситуации, в които традиционните оръжия и тактика са неприложими. Карл Стайнър е бил вторият главнокомандващ на СОКОМ, американското командване на специалните операции, което отговаря за готовността на всички части от сухопътните, военноморските и военновъздушните сили — „зелените барети“, „тюлените“ на военноморските сили, „рейнджърите“, силите за специални операции на ВВС, частите за психологически операции и други поделения за специални мисии.
Генерал Стайнър и Том Кланси проследяват заедно превръщането на специалните сили от малко ядро аутсайдери през 50-те години, преминали през виетнамския ад, до възродените специални сили в края на 80-те и началото на 90-те години и в новия век, като изпълнители на най-сложните мащабни, разнородни по характер мисии. Книгата предава информация от първа ръка и е част от съвременната военна история.
Макар целта да беше съвършено ясна, шансовете за постигане ефекта на изненадата и неутрализиране на иракската охрана в окупирания град не бяха такива. Завоевателите бяха разположили щаба си в хотел „Сафир“ до посолството. Близката крайбрежна алея, както и местната пътна мрежа позволяваха на врага лесен достъп до целта. Дори самото разполагане на атакуващата група достатъчно близо до Кувейт за започване на атаката представляваше сложна логистична операция.
Вицеадмирал Стенли Р. Артър, командир на VII американски флот и на флотския компонент на Централното командване разреши част от логистичния проблем, като отпусна един амфибиен щурмови кораб (АЩК) за мисията. АЩК приличаха на ескортиращите транспортни кораби от Втората световна война и фактически първите им версии представляваха точно такива преправени съдове. Дълги около 183 метра, АЩК са два пъти по-къси от самолетоносачи като „Нимиц“ и имат пет пъти по-малка водоизместимост от тях, но те могат да превозват подсилен батальон морски пехотинци с неговите превозни средства, както и да ги поддържат при вече започнала атака. Пригоден да товари и разтоварва бързо войниците с хеликоптери, АЩК обикновено носи дванайсет хеликоптера и може да развива скорост до двайсет и три възела. Въпреки че сега е засенчен във флота от по-новите съдове за кацане на щурмови хеликоптери (СКЩХ) „Уасп“ и „Тарауа“, АЩК все пак предлагаха на войниците от специалните операции както отправна точка, така и плаващ щаб.
На една среща в Залива Артър увери Даунинг, че може бързо да разтовари морските пехотинци и да ги замени с колегите им от специалните операции.
Даунинг и Стайнър съзнаваха добре, че иракчаните трябва да бъдат неутрализирани със съкрушителна огнева сила в началото на операцията. Най-практичният метод за това беше използването на военновъздушните сили. Скоро след пристигането си те се срещнаха с бригаден генерал Бъстър К. Глосън, опитен командир, който наблюдаваше всички ескадрили на военновъздушните сили в Залива и ръководеше планирането за генерал-лейтенант Чък Хорнър, командир на военновъздушните сили на СЕНТКОМ. Даунинг и полковник Пийт, един от неговите командири, разтвориха плановете си в малката командна стая на Глосън в Рияд, внимателно излагайки нападението. Когато Даунинг приключи, изражението на Глосън бе странно.
— Вие сериозно ли говорите? — попита ги той.
— Да — отговори Даунинг. — Сериозни сме.
— Наистина ли смятате, че можете да проникнете в центъра на Ал Кувейт?
— Можем да го направим, ако получим от теб исканата поддръжка.
Глосън отново погледна картата.
— Дяволски прави сте — каза той накрая. — Имате поддръжката ми.
Самолетите на Глосън F–117A и F–15 — тактическите бомбардировачи на военновъздушните сили — бяха исканата от тях поддръжка. Окончателният план предвиждаше два самолета F–117A „Найтхоук“ да изстрелят ракети с лазерно насочване по иракския щаб в хотел „Сафир“ точно шейсет секунди преди кацането на хеликоптерите. Деветстотинкилограмовите бойни глави щяха да превърнат осемте етажа на хотела в развалини, унищожавайки иракския щаб и лишавайки врага от център за огневи контрол. Електричеството щеше да бъде прекъснато с друга атака на F–117 срещу близка електрическа кула. Изтребителите F–15 „Ийгъл“ щяха след това да пуснат касетъчни бомби около посолството, неутрализирайки иракските войски и създавайки минно поле за изолиране на сградата.
Касетъчните бомби бяха широко използвано оръжие през войната. Официално наречени КБЕ (касетъчни бомбени единици), те всъщност представляват сбор от по-малки бомбички и могат да бъдат конфигурирани за различни мисии. КБЕ–87 разпръсква повече от двеста противопехотни и противотанкови мини над някой район, с което се унищожава незащитеният персонал и леките бронетранспортьори. КБЕ–89 „Алигатор“ пуска смес от около сто противопехотни и противотанкови мини, създавайки готово минно поле. Думата „Алигатор“ идва от двайсет и четирите БЛУ–92/Б противотанкови мини, които пуска КБЕ; представата за щракащ с челюсти алигатор е подходяща метафора за унищожителния ефект на тези оръжия върху машините.
Глосън не само обеща военновъздушна поддръжка за атаката. Той лично представи плана на генерал Шварцкопф. Въпреки че главнокомандващият все още не одобряваше атака, способна да предизвика война, която той не беше готов да води, генералът даде съгласието си. След това в присъствието на Даунинг и Джонсън Стайнър обобщи визитата си за главнокомандващия: