Милениум. Мъжете, които мразеха жените. Книга 1
- Автор: Ларссон Стиг
- Язык: болгарский
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Милениум. Мъжете, които мразеха жените. Книга 1». Краткое содержание книги:
Богатият индустриалец Хенрик Вангер предлага на Микаел Блумквист едногодишен договор срещу огромен хонорар, ако успее да разгадае мистерията с изчезването на любимата му племенница Хариет. Микаел Блумквист е разследващ журналист, разкрил ред скандални случаи и несправедливо осъден за клевета заради написана от него изобличителна статия срещу могъщ шведски финансов магнат. Заедно със суперхакера Лисбет Саландер — млада, кльощава, татуирана и регистрирана като психопатка, сега работеща в детективска агенция, попадат в кръговрат от динамични събития и драматични изпитания, в свят на семейна омраза и финансови скандали, в който бродят убийци-психопати.
Трилогията с 12 милиона читатели разказва за един действителен свят на аморални финансови сфери, на екстремистки заговори и на изкривено правосъдие.
Програмата заработи в Хонолулу от една анонимна интернет страница, намираща се на сървър, който уж принадлежeше на университета. Програмата беше проста. Единствената ѝ функция бе да изпрати инструкции за стартиране на друга програма на друг сървър. Тя бе разположена на съвсем обикновен комерсиален сайт за интернет услуги в Холандия. Тази програма, на свой ред, имаше за задача да открие огледалното копие на твърдия диск на Ханс-Ерик Венерстрьом и да поеме управлението на програмата, която съдържаше информация за всичките му банкови сметки по света, които наброяваха около три хиляди.
Интересуваше я само една. Лисбет Саландер бе забелязала, че Венерстрьом проверяваше сметката два пъти седмично. Ако той включеше компютъра си и отвореше точно този файл, всичко щеше да изглежда съвсем нормално. Програмата изпращаше информация за очакваните малки промени, изчислени на основата на движението по сметката му през последните шест месеца. Ако през следващите четирийсет и осем часа Венерстрьом влезеше в сметката и наредеше плащане или трансфер от сметката, програмата щеше услужливо да докладва, че въпросните действия са извършени. В действителност обаче измененията щяха да са реалност единствено на копието на твърдия диск в Холандия.
Моника Шолс затвори мобилния си телефон в мига, в който чу четири кратки тона, които потвърдиха стартирането на програмата.
ТЯ ИЗЛЕЗЕ ОТ „ЦИМЕРТАЛ“ и се разходи до банка „Хаузер Дженерал“, която бе разположена от другата страна на улицата. Там си бе уговорила среща с някой си директор Вангер за десет часа. Отиде три минути преди уговорения час и използва времето, за да позира пред охранителните камери, които я снимаха, докато вървеше към отдела с офиси за дискретни частни консултации.
– Имам нужда от помощ за извършването на определен брой трансакции – каза Моника Шолс на безупречен оксфордски английски. Когато отвори чантата за документи, изпусна неволно рекламна химикалка, която показваше, че тя бе отседнала в хотел „Цимертал“ и която директор Вангер вежливо вдигна от земята. Моника Шолс се усмихна закачливо и написа номера на сметката на тефтера, който лежеше на масата пред нея.
Директор Вангер ѝ хвърли един поглед и реши, че е разглезена щерка на някой богаташ.
– Това са няколко сметки в „Банка Крьоненфелд“ на Каймановите острови. Бих искала да бъде извършен автоматичен трансфер чрез поредица от клирингови кодове.
– Фройлайн Шолс, предполагам, че разполагате с всички необходими кодове? – попита той.
– Aber natürlich[157] – отвърна тя със силен акцент.
Бе очевидно, че бе изучавала немски само в училище и го владееше много слабо.
Започна да рецитира серии от шестнайсетцифрени номера, без нито веднъж да провери на какъвто и да било лист. Директор Вангер осъзна, че го очаква предиобед на усилена работа, но срещу четири процента от трансферните суми бе готов да пропусне обяда.
ОТНЕ ПОВЕЧЕ време, отколкото бе предполагала. Моника Шолс напусна банка „Хаузер Дженерал“ малко след дванайсет на обяд, което означаваше леко изоставане от графика, и се върна пеша до хотел „Цимертал“. Мина през рецепцията, след което се качи в стаята си и свали новите си дрехи. Тя запази латексовия бюст, но смени перуката си с тази на Ирене Несер, която имаше руса, дълга до раменете коса. Облече по-удобни дрехи: ботуши на висок ток, черен панталон, обикновен пуловер и красиво черно кожено яке от магазин „Малунгсбедн“ в Стокхолм. Огледа се критично в огледалото. Не изглеждаше неглиже, но не приличаше и на някоя богата наследница. Преди Ирене Несер да напусне стаята, тя сортира част от облигациите и ги прибра в тънка папка.
В един и пет, с няколко минути закъснение, влезе в банка „Дорфман“, която се намираше на около седемдесет метра от банка „Хаузер Дженерал“. Ирене Несер предварително си бе уговорила среща с някой си директор Хаселман. Тя се извини за закъснението. Говореше безупречен немски с норвежки акцент.
– Няма проблем, фройлайн – отвърна директор Хаселман. – С какво мога да ви бъда полезен?
Ирене Несер постави папката на масата пред него.
Директор Хаселман прегледа съдържанието ѝ първо съвсем набързо, после малко по-внимателно. Вдигна вежди и се усмихна учтиво.
Тя откри пет анонимни сметки с възможност за управление по интернет, чийто скрит титуляр бе едно фиктивно дружество в Гибралтар с на пръв поглед неизвестен собственик. То, от своя страна, бе регистрирано от местен агент за недвижими имоти, за което тя му бе заплатила петдесет хиляди крони от заетите от Микаел Блумквист пари. Лисбет осребри петдесет облигации и внесе парите по сметките. Всяка облигация бе на стойност от един милион крони.