Гласът на острието
- Автор: Аберкромби Джо
- Серия: Първият закон #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Ганчев
- Жанр: Другая проза
Электронная книга - «Гласът на острието». Краткое содержание книги:
Логън Деветопръстия, инквизитор Санд дан Глокта, капитан Джизал дан Лутар, Първият магус Баяз — това са имена, които ще обогатят списъка с колоритни и многопластови герои на любителите на фентъзи. Около тях се гради трилогията „Първият закон“ — едно приключение в брилянтно замислен свят, който едновременно плаши и очарова.
— Двеста, може би повече, и броят им непрекъснато расте. Много от тях слаби, но може да има и такива, които да са силни колкото теб или мен. Онези, които бяха чираци на Калул в Старите времена — онзи, когото наричат Източен вятър, и проклетите близначки.
— Проклети кучки! — въздъхна Юлвей.
— Да не забравяме и Мамун, чиито лъжи поставиха началото на този хаос.
— Добре знаеш, Баяз, бедите бяха започнали да назряват още преди той да се е родил. Но, да, Мамун беше в Лошите земи. Усещах, че е наблизо. Станал е ужасно силен.
— Знаеш, че съм прав. Междувременно, нашите редици почти не се разрастват.
— Мислех, че този Кай е обещаващ младеж.
— Ще са ни нужни обаче още стотина като него и двайсет години, в които да ги обучим. Чак тогава ще сме с равни шансове. Не, братко, не. Ще се борим срещу огъня с огън.
— Дори и ако този огън превърне и теб, и всичко живо в пепел? Нека отида в Саркант. Калул може и да прояви здрав разум…
Разнесе се смях.
— Този човек пороби половината свят! Кога ще се събудиш, Юлвей? Когато пороби и другата половина? Не мога да си позволя да те загубя, братко!
— Не забравяй, Баяз, има и по-лоши неща от Калул, много по-лоши. — Гласът му намаля до шепот и Феро напрегна докрай слуха си. — Издаващите тайни непрекъснато слушат…
— Достатъчно, Юлвей! Дори не искам да мисля за това! — Феро се намръщи. Що за глупости са това? Издаващите тайни? Какви тайни?
— Помни какво те научи Ювенс, Баяз. Пази се от гордостта. Използваш Изкуството, знам го. Виждам сенките върху теб.
— Да вървят на майната си сенките! Правя каквото трябва! Не забравяй на какво Ювенс научи теб, Юлвей. Не може вечно да съзерцаваш. Времето напредва и аз повече няма да гледам отстрани. Аз съм Първият и трябва да взема решение.
— Нима аз винаги не съм те следвал, накъдето и да решиш да ме поведеш?
— А нима аз винаги не съм те водил в правилната посока?
— Никога не е късно. Ти си Първият, Баяз, но не си Ювенс. И моя работа е да се съмнявам, а също и на Закаръс. На него също няма да му допадне този план. В никакъв случай няма да го хареса.
— Но въпреки това трябва да се направи.
— Но както обикновено, други ще плащат цената. Този северняк, Деветопръстия, наистина ли може да говори с духовете?
— Да. — Феро не можа да повярва на ушите си. Духове? Белият с деветте пръста не даваше вид на човек, който може да говори с хора, камо ли с духове.
— И ако успееш да намериш Семето — долетя отново през вратата гласът на Юлвей, — искаш Феро да го носи, така ли?
— Все някой трябва, а и тя има всичко необходимо за задачата.
— Но внимавай, Баяз. Познавам те. Малцина те познават така добре като мен. Искам да ми обещаеш, че ще я пазиш, дори след като изпълни предназначението си.
— Ще я пазя и закрилям повече и от собствено дете.
— Повече от детето на Създателя ще е достатъчно.
Последва дълго мълчание. Феро напрегна глава да осмисли чутото. Ювенс, Канедиас, Закаръс — странни имена, които не й говореха нищо. И какво е това семе, което може да изпепели целия свят? В едно бе сигурна — тя не искаше да участва в тази работа. Нейното място бе на юг, където да се бие с гуркулите, с оръжия, които познава.
Вратата се отвори и двамата възрастни мъже влязоха в стаята. Както стояха един до друг, човек трудно можеше да си представи двама души с повече различия помежду си. Единият тъмнокож, висок и кокалест, с дълга коса, а другият — бял, набит и плешив. Феро изгледа подозрително и двамата. Белият заговори пръв.
— Феро, имам предложение за…
— Никъде не отивам с теб, дърт бял глупако.
За миг по лицето на плешивия пробяга сянка на раздразнение, но той бързо потисна реакцията си.
— Защо? Каква друга работа имаш, която да е по-спешна?
— Отмъщение. — Феро изрече любимата си дума без капка колебание.
— А, ясно. Мразиш ли гуркулите?
— Да.
— Търсиш от тях отплата, за всичко, което са ти сторили, нали?
— Да.
— За това, че отнеха от теб семейството ти, народа ти, страната ти?
— Да.
— За това, че те направиха роб.
Феро го погледна навъсено. Замисли се откъде той знае всичко това; замисли се дали да не го нападне отново.
— Те ти отнеха всичко, Феро. Отнеха ти целия живот. Ако бях на твое място… ако аз бях преживял твоите страдания… в целия Юг нямаше да се намери достатъчно кръв да задоволи жаждата ми за мъст. Нямаше да намеря покой, докато не видя с очите си трупа на последния войник в Гуркул. Нямаше да спра, докато и последния град на Гуркул не изчезне в пламъци. Нямаше да намеря покой, докато не видя как техният император изгнива в клетката пред собствения си дворец!