Гласът на острието
- Автор: Аберкромби Джо
- Серия: Първият закон #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Ганчев
- Жанр: Другая проза
Электронная книга - «Гласът на острието». Краткое содержание книги:
Логън Деветопръстия, инквизитор Санд дан Глокта, капитан Джизал дан Лутар, Първият магус Баяз — това са имена, които ще обогатят списъка с колоритни и многопластови герои на любителите на фентъзи. Около тях се гради трилогията „Първият закон“ — едно приключение в брилянтно замислен свят, който едновременно плаши и очарова.
С две думи, изнерви всички в стаята.
Мина покрай големия грозник, достатъчно близо, за да го докосне с ръка. Направи го без причина, просто ей така, да му покаже, че пукната пара не дава за това колко е голям, колко белези има и така нататък. После се отправи наперено към страхливия — онзи кльощавия, с дългата коса. Той преглътна нервно, като я видя да приближава.
Феро изсъска в лицето му и той измърмори нещо и се отмести. Тя отиде до прозореца и погледна навън. Застана с гръб към стаята.
Искаше да покаже на белите, че не я е грижа за тях.
Навън видя градини. Дървета, растения, широки, подредени ливади. Групи дебели бели мъже и жени се изтягаха на окосената морава и тъпчеха храна в тлъстите си лица. Дебели, грозни и мързеливи бели, чийто единствен бог са яденето и леността.
— Градини — прошепна презрително Феро.
В двореца на Утман имаше градини и тя често ги гледаше през малкото прозорче на стаята си. Не, на клетката си. Беше отдавна, преди още той да стане Утман-ул-Дощ. Тогава той беше просто най-малкият син на императора, а тя — една от многото роби. Затворничка. Феро се надвеси навън и се изплю през прозореца.
Мразеше градините.
Като цяло, мразеше и градовете. Средища на робство, страх и позор. Стените им бяха затворнически стени. Колкото по-скоро се махнеше от това омразно място, толкова по-доволна щеше да бъде. Или поне по-малко нещастна. Обърна си и видя, че всички в стаята я гледат.
Онзи, наречен Баяз, заговори пръв.
— Тя определено е удивителна находка, братко — каза той. — Не можеш я пропусна и сред тълпа. Сигурен ли си, че е това, което търся?
Юлвей я погледна замислено.
— По мое мнение, да — каза накрая.
— Аз съм тук — изръмжа Феро, но плешивият продължи да говори на Юлвей, сякаш въобще не я забелязваше.
— Изпитва ли болка?
— Почти не. На идване се би с ядач.
— Сериозно? — Баяз се подсмихна многозначително. — Колко зле я подреди?
— Доста зле, но след два дни ходеше, а след седмица беше напълно здрава. Няма дори белези. Това не е нормално.
— И двамата сме се нагледали на ненормални неща досега. Трябва да сме сигурни. — Плешивият бръкна в джоба си и Феро проследи движенията му с подозрителен поглед. Той извади ръката си и я постави върху масата. Когато я отдръпна, там имаше два гладки, лъскави камъка. Наведе се над масата.
— Кажи сега, Феро, кой от двата камъка е син?
Тя го погледна изпитателно, после погледна камъните. Бяха еднакви. Всички погледи в стаята бяха настоятелно приковани в нея. Тя стисна зъби.
— Този — посочи тя камъка отляво.
— Точно такъв отговор очаквах — усмихна се Баяз. Феро повдигна рамене. Чист късмет, че налучка верния отговор. Тогава забеляза погледа на плешивия бял. Взираше се неразбиращо в камъните.
— И двата са червени — каза Баяз. — Не виждаш цветове, нали, Феро?
Така значи, плешивият я изигра. Нямаше представа откъде би могъл да знае, но не й хареса. Никой не може да си играе така с Феро Малджин. Тя се разсмя. Смехът й бе груб, грозен и недодялано гърлен.
Тогава тя скочи върху масата.
Плешивият дори не успя да се изненада, преди юмрукът й да се забие в лицето му. Той изхърка, столът му се наклони назад. Баяз падна по гръб на пода. Феро се спусна през масата към него, но Юлвей я сграбчи за единия крак и я издърпа обратно. Ръцете й задраскаха във въздуха, но не успяха да докопат шията на стареца. Масата се преобърна и камъните се търкулнаха на пода.
Феро измъкна крака си и отново се нахвърли върху Баяз, докато той се изправяше на крака, но Юлвей успя да я хване отново, този път за ръката.
— Кротко, Феро! — не спираше да вика той. Тя го удари с лакът в лицето и той политна към стената, като при това повлече и нея. Феро първа скочи на крака, готова отново да се нахвърли върху плешивия.
В този момент големият бял бе станал и приближаваше, без да откъсва очи от нея. Тя се усмихна и стисна здраво юмруци. Сега ще види колко точно е опасен този грозник.
Той направи още една крачка напред.
Тогава Баяз го спря с вдигане на ръка. Другата му ръка стискаше носа му, в опит да спре кръвта, която шуртеше от него. Започна да се смее.
— Много добре! — разкашля се Баяз. — Страшно свирепа и ужасно бърза. Вече няма съмнение, че си това, което търся! Моля за извинение, Феро.
— Какво?
— За отвратителните си обноски. — Той избърса кръвта от горната си устна. — Заслужих си го, но просто трябваше да се уверя. Съжалявам. Приемаш ли извинението ми?
Сега в него имаше нещо различно, но въпреки това беше все така дружелюбен, прям и добронамерен. Съжалява. Но това не е достатъчно, за да спечели човек доверието на Феро. Нужно е много повече.