Усмивка в полунощ [(пълен цикъл 2013 г.)]

Само че съм слаб. Затова продължавах да изслушвам с мазохистична наслада плача на пианото. А ти продължаваше да спиш с разпрострени из цялото легло ръце като някаква гигантска птица в полет. Исках да те целуна, да помилвам косата ти... И други неща ми се искаше да направя, но това щеше да е все едно да залееш произведение на изкуството с кофа блажна боя. Затова продължих да те гледам. Беше толкова красива. Въпреки че беше само сън. И то не само мой сън. Независимо от това ми беше хубаво.

Изведнъж към тези два съня се примеси още един. Този, третият сън, миришеше на свежа трева и цигарен дим, на брачно ложе и на пръст от гроб... Не бих могъл да ти го опиша. Сънувах, че сънувам, че сънувам твоята сватба.

Изведнъж главата ми се пропука. Усетих как се разпадам – като стъклен витраж в някаква църква, по който някое немирно богомолче е хвърлило камък. Първо се разпаднаха краката ми, така че не можех да избягам от съня си. После се разпаднаха ръцете ми и по този начин окончателно пропадна идеята ми да те погаля по хвръкналата на всички страни немирна коса. След това се разпаднаха очите ми и ми донесоха като коледен подарък промишлено количество мрак. Ушите ми също опадаха на късчета стъклени сълзи, но омразният Менделсон продължаваше да кънти в главата ми. Когато усетих, че и сърцето ми започва да се разпада, не издържах. Скочих от леглото, грабнах револвера, пълен със сребърни куршуми – единствената ми защита от явяващите се в сънищата ми демони с венчални халки и вампири с официални костюми – и гръмнах в слепоочието си пет-шест пъти. И трите ми съня се разпиляха на късчета с болезнен писък. Паднах до теб. От дупките в черепа ми струеше алена като обич кръв. Искаше ми се да заплача, но навреме се сетих, че вече нямам очи. А ти продължаваше да спиш.